Тя включи принтера и замислено се загледа в излизащите от утробата му листове с текста. Принтерът уж работеше съвсем тихо, но въпреки това Настя не чу как вратата се отвори и на прага застана Владислав Николаевич.
— Аска, още не мога да разбера дали си прекрасен детектив, или си източник на проблеми — недоволно избъбри той.
Настя трепна и се извърна. Лицето на шефа й беше озадачено, той явно сериозно се бе замислил върху изречения на глас въпрос. Погледна си часовника: беше минал малко повече от час. Нима Стасов вече има новини за нея?
— Синът на съдията Елисеев наистина е бил хванат с наркотици през посочената година. Дали Елисеев-старши е дал подкуп, или не е дал — въпросът виси, но случаят културничко е бил потулен. Така че в този смисъл всичко, което са ти казали, е истина.
— В този смисъл ли? — напрегна се тя. — Ами в друг? Има ли там някакъв друг смисъл?
— Ами как да ти кажа… Може да има, а може и да няма. Служителят, който е хванал момчето с наркотика и е написал протокола, миналата година е загинал.
— При изпълнение? Или нещастен случай?
— Нито едното, нито другото. Убийство. Не е разкрито и досега, макар че цялата пермска полиция, както сама разбираш, е била на крак. Ти написа ли отчета?
— Стасов! Защо си толкова лош човек! — ядосано възкликна Настя. — Какво общо има тук отчетът!
— Дай тука отчета и ще ти кажа най-важното.
Тя мълчаливо събра изпод принтера листовете, скачи ги с кламер и ги подаде на Владислав. Той погледна броя на страниците и доволно кимна:
— Става. Та значи, пермският офицер от полицията със звание „подполковник“ и съответна длъжност е бил застрелян с неустановен травматик. Както ти вече вероятно си се досетила, оръжието не е открито.
Е, втасахме я.
Настроението на Антон беше отвратително, той не можеше да заспи, въртеше се под одеялото и не разбираше какво става. Такова нещо през последните месеци му се случваше все по-често. Изпитваше някакво отвращение към самия себе си и от това му беше криво, чоглаво и срамно.
Минаваше два часът, когато той отиде в кухнята, за да си направи чай. По навик, докато минаваше покрай стаята на децата, тихичко открехна вратата, за да погледне сина си и дъщеря си. В мрака, едва разреден от светлината от уличните лампи, му се стори, че Василиса се размърда твърде рязко за спящо дете. Приближи на пръсти и чу глухо хлипане под одеялото. Антон приседна в края на леглото и се наведе над завилото се презглава момиче.
— Вася — повика я шепнешком. — Васенка, какво се е случило, моето момиче? Нещо страшно ли сънува?
Хлипането премина в сдържани ридания. Антон леко подхвана на ръце Василиса заедно с одеялото и я изнесе от стаята, за да не събудят Стьопка. Настани я на един стол в кухнята, уви я хубаво и седна насреща й. Вася криеше лицето си, бършеше с края на чаршафа мокрите си бузи и тихичко хленчеше. Антон търпеливо изчака тя да се успокои. Включи чайника, извади от хладилника кутия сок, преля го в пластмасова бутилка и я постави в мивката под струя гореща вода, за да го стопли.
Вася най-сетне спря да плаче, но остана мълчалива, криеше очите си.
— Ще пиеш ли сок? — подаде й чаша той.
Момичето я взе мълчаливо и я изпи на един дъх.
— Благодаря — смотолеви неясно.
— Е, какво се е случило, Васюша? — ласкаво попита Антон. — Обиди ли те някой? Или сънува нещо? Може би нещо те боли?
Тя отново извърна очи, дълбоко въздъхна. Това беше добре известен признак, че сега се готви да изрече „страшната истина“. Трудно е да се каже дали по природа, или така беше възпитана, но Василиса Сташис не смяташе, че трябва да се лъже. Тя много добре разбираше за какво може да й се карат или дори да я накажат, но въпреки това казваше истината. Ако изобщо говореше нещо, а не мълчеше.
— Татко, защо теб никой не те обича?
Антон я погледна въпросително.
— Как така никой не ме обича? Ами ти? Ами Стьопка? Вие какво, не ме ли обичате?
— Ние не се броим, ние сме децата ти. Твоите приятели не те обичат.
— Ама откъде ти хрумна това? Кой ти каза такава глупост?
— Чух как Еля разговаряше със своя Трушчов. По телефона — кой знае защо уточни тя.