Ами то и без това беше ясно, че по телефона. Александър Андреевич Трушчов беше бъдещият съпруг на бавачката.
— А ти, значи, си подслушвала? — критично примижа Антон.
— Да — смело го погледна в очите Вася.
Тя никога не лъжеше.
— Аз винаги подслушвам, защото ми е интересно.
— И какво е казала Еля? Че приятелите ми не ме обичат?
— Не, не е казала това. Тя каза, че не разбира защо се опитваш да решаваш сам всички свои проблеми, сякаш живееш в пустиня и около теб няма хора, които могат да ти помогнат. А по-нататък аз си го доизмислих.
— И какво си доизмисли?
— Че щом около теб няма хора, които могат да ти помогнат, значи нямаш приятели. А нямаш приятели, защото хората не те обичат.
— Много интересно — поклати глава Антон. — И заради какво не ме обичат? Толкова ли съм лош?
Василиса го погледна сериозно и дори някак замислено.
— Ти си много лош, тате. Винаги от всичко си недоволен, караш се на Стьопка, и на мен се караш. И гласът ти е станал злобен. И лицето ти е сърдито. Със Стьопка ни е страх от теб. По-рано ти беше друг. Ако се ожениш за Лиза, ние със Стьопка ще се махнем от къщи. И тя е лоша, ние не я обичаме и изобщо вие двамата ще ни отровите живота.
Той едва се сдържа да не кресне, пое си дъх и се постара да говори спокойно:
— И това ли Еля го каза?
— Какво говориш! — закръгли очи Вася. — Еля никога не би казала такова нещо. Милка ми го каза.
— Милка твоя съученичка ли е?
— Какво говориш! — повтори момичето. — Милка е от секцията по айкидо. Е, не помниш ли, разказах ти за нея, тя е най-голямата в нашата група, шампионка е на района.
— И на колко години е тази умна Милка? — попита Антон, почувствал, че губи почва под краката си.
— Вече е на тринайсет. Тя има втори баща, знае какво говори. Тя вече си е най-силната в нашата група, само още малко да порасне, и ще го бие. И аз съвсем скоро ще порасна и не ни трябва никаква Лиза, сама мога да се грижа за Стьопка, ти само потърпи малко, моля ти се.
Очите на Василиса отново се напълниха със сълзи, устните й затрепериха.
Господи, какъв ужас. Само няколко месеца. А той не беше забелязал в какво е превърнал и собствения си живот, и живота на децата си. Сякаш пелена падна от очите му. Антон изведнъж видя и себе си, и цялата ситуация отстрани, и му се дощя да завие. Изправи се пред седналото на стола момиченце, обхвана с длани все още мокрото му личице, погледна го в очите.
— Прости ми — каза тихо. — Обещавам ти, всичко ще се промени. И няма да се женя за Лиза, обещавам ти.
— А за коя ще се ожениш? — попита моментално развеселилата се Василиса. — Хубаво ще е за Еля! Да зареже своя Трушчов, той е неприятен, съвсем плешив и грозен, не е като тебе. А, тате?
— Да си лягаме, мишленце — опита да се усмихне той, вдигна Вася на ръце и я занесе в леглото.
Седя в края на детското креватче, докато дишането на момиченцето не се успокои. После се върна в кухнята, направи си чай, но не седна да го пие. Отиде в банята и застана под горещия душ. Струваше му се, че целият от глава до пети е оплескан в някаква лепкава гадост, мерзка и зловонна, и с тази смърдяща маса е изцапан не само той, но и всичко около него — хората, работата. Децата са наплашени. Ромка Дзюба е обиден. Сергей Кузмич Зарубин е недоволен, макар да не го показва. Лиза. Да, харесва му да прави любов с нея. И през първите месеци от отношенията им Антон беше влюбен в нея до уши, вярно е. Но влюбването премина, остана само сексът и разбирането, че трябва да се оженят. А защо трябва? Защото тя иска така? Или защото децата имат нужда от майка? От майка — да, но не и от Лиза.
„Господи, та аз не я обичам, изобщо не я обичам“ — помисли си с ужасяваща яснота.
Той продължаваше да се търка с коравата гъба, отмиваше пяната, отново нанасяше душ гел и отново търкаше. Докато не изпита нещо като облекчение. Загърна се в хавлията, седна в кухнята, изпи една след друга две чаши чай, извади мобилния си телефон и изпрати съобщение на Лиза: „Моля те, обади се, когато се събудиш“. Нямаше да чака дълго, Лиза беше ранно пиле, ставаше не по-късно от седем, а обикновено — в шест. Изми съдовете, угаси лампата и легна, като сложи телефона на пода до леглото.
Когато Лиза Стасова позвъни, Антон не спеше: така и не успя да заспи.
— Трябва да поговоря с теб — изрече с равен глас.
— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Лиза. — Нещо спешно ли?
— Да, спешно е. И е много важно. Мога ли да дойда сега?
— Какво, веднага ли?
— Да, преди работа.
— Добре, ела, ще си бъда вкъщи до девет, после трябва да…
— Ще дойда — прекъсна я Антон и затвори.