От известно време Филип се сдоби с някакво ново приятелче, което много разтревожи Вадим Константинович, и Мустака се зае добросъвестно да търси информация. Търсеше я по собствена методика, сам си я бе измислил. Наистина, тя отнемаше много време, но пък в крайна сметка даваше добър резултат. Чатовете, блоговете и другите подходящи места в интернет пространството даваха възможност да се научават маса интересни неща, само трябваше да има търпение и да знае основните „точки“, където обикновено си прекарваше времето Орехов-младши. Мустака не падаше толкова ниско, че да хакерства, и информацията от открития достъп му беше напълно достатъчна.
Още първата получена за новото приятелче на Филип информация накара Мустака злобно да промърмори: „Същият отявлен негодник като самия Филипчо“. Какви ли само неща не прочете за този тип! И измами в игра на карти, и зарибяване на млади момчета и момичета с наркотици, и венерически заболявания, с които заразил две-три хубавици, и невръщане на дългове. С една дума, бива си го!
От получаването на задачата Мустака проверяваше информацията ежедневно, за да не изпусне момента, в който редом с името на героя в някакъв негативен контекст можеше да се появи името на Филип. Но засега всичко беше спокойно. Всички гадости, които можеха да се напишат за наследника на собственика на фирмата, вече бяха написани по-рано, нови засега не се появяваха.
— Ще изтичам до перона да посрещна Роман, нали може? Така ще стане по-бързо — каза Антон и стана от масата за хранене, на която бе разстлан огромен лист кадастрон, целият разчертан с разноцветни флумастери.
— Разбира се — кимна Каменская. — А аз през това време ще стопля храната за моите лакомници.
— Смятате, че Петручо ще яде вашата супичка ли? — позасмя се Антон. — Ако съдя по торбата, с която дойде, тази храна ще му стигне до сутринта.
— А, тя за вас с Роман би стигнала за три дни, но за нашия Педро е дребна работа.
Тя стана, подпря ръце на кръста си и болезнено се смръщи. От сутринта, седнали приведени над масата, двамата с Антон бяха съставяли схемата на събраната информация, така че гърбът й естествено не й позволи да забрави за него. Идеята да поканят Дзюба, беше на Настя и Антон се съгласи с нея. Роман трябваше да уточни няколко позиции и после да дойде при тях.
Те се върнаха дори по-бързо, отколкото бе очаквала Настя: чу гласовете на Сташис и Дзюба, докато стоеше над главата на племенника си и неговия приятел с поднос в ръцете. Трябва да отбележим, че след първия опит да използват юношеската работна сила за преораване на интернет пространството, Саньок и Петя не че проявяваха към Настя по-голямо уважение, но поне започнаха да я забелязват. И отказваха да ядат диетичната храна вече не толкова бързо и нагло, както преди. Вярно, тя разбираше, че всичко това няма да бъде изядено, но поне не се държаха грубо, а това бе прогрес! Впрочем на Петя тя носеше обикновени ястия, същите, които готвеше за Чистяков и за себе си, и разбираше, че момчетата ще изядат заедно именно тях, а порцията на Санка ще изхвърлят в тоалетната. Но ако племенникът й изяде поне две лъжички от това, което трябва, пак не е зле. Значи организмът му ще приеме по-малко вредна храна.
— Ама защо така? — смутено избъбри Петя. — Щяхме да слезем да хапнем в кухнята.
Настя погледна с интерес компютърния гений. Какво става? Откога така изведнъж взе да става стеснителен? По-рано дори не се извръщаше към нея, когато тя влизаше с яденето и лекарствата за Саня.
— Ще ми пречите там, ние работим — отговори тя. — И вашите физиономии изобщо не ни трябват. Както и ушите ви.
Това беше дребнаво… И дори почти долно. Едно такова малко детинско отмъщение. Но колкото и да е странно, то се оказа доста ефективно. Двамата спецове по програмиране дружно откъснаха погледи от екраните на компютрите си и ги впериха в нея. В очите им се плискаше любопитство: в тези на Саньок напрегнато, а в тези на Петя — разпалено. Значи не всичко е толкова безнадеждно, все още на света има неща, които могат да заинтересуват хора, които на пръв поглед обичат само хардуера и софтуера.
Не само тя чу гласовете, долетели до втория етаж през отворения прозорец.
— Кой друг дойде? — попита Саньок, който сутринта бе видял само Антон.
— Роман.
— Оня рижавият ли?
— Същият — кимна Настя.
— Какво, да нямате сборище на нелегални? — поинтересува се Петручо. — Защо нашите уши ще ви пречат?
— Имаме шпионски заговор — усмихна се тя. — С една дума, всички ще седите тихо и няма да слизате долу, за да се мотаете в краката ни и да разсейвате сериозни хора по време на сериозна работа. Ясна ли бях?