Ромка намери първата съпруга на Михаил Болтенков, която работеше като учителка по физкултура в един московски лицей, и си уговори среща с нея.
— Странно нещо е животът — замислено каза той, докато дъвчеше горещата филия черен хляб с масло и отпиваше от силния сладък чай, — седим си в такава разкошна къща, построена на такова скъпо място, тоест практически сме милионери и някакви олигарси. И ядем най-прост хляб.
— Ами да — отвърна през смях Антон, — в такава къща трябва да се ядат омари с френски сос и да се пие изискано вино! Ромка, чувството за хармония ли се развихри у теб?
— Ами развихри се — погледна го закачливо Дзюба. — И между другото, моето природно чувство за хармония се противи, че Анастасия Павловна ти говори на „вие“. Не си заслужил ти такова отношение, Тоха, не си дорасъл още.
— Наистина, Анастасия Павловна — обърна се Антон към Настя, която, държейки също такава филия в лявата ръка, с дясната правеше списъка на продуктите, които трябва да купи на връщане. Увлечена в заниманието си, тя бе изтървала началото на разговора и се сепна, когато чу името си.
— Какво?
Вдигна глава от списъка.
— Казвам: защо ми говорите на „вие“? На Ромка на „ти“, а на мен — на „вие“. Неправилно е някак. Чувството за справедливост у Ромка протестира, а и на мен ми е неудобно.
Настя погледна Сташис с интерес. Така де, защо? Някак си тръгна по този начин. Бяха се запознали преди две години и половина, когато работеха заедно по едно престъпление, извършено в театър. Тогава Антон още нямаше трийсет, но изглеждаше много сериозен и много… някак възрастен. Зрял. И умело спазваше дистанция. Просто езикът й не се обръщаше да му говори на „ти“. Сега, когато се познаваха отдавна, би могла да промени тази форма на общуване, но Антон, някак тежък, нервен, постоянно ядосан и напрегнат, не я предразполагаше към това. Друго нещо беше Роман — открит, искрен, добродушен.
— Добър въпрос — усмихна се тя. — Страхувам се, Антоне, че отговорът няма да ви хареса.
— Нищо, ще го изтърпя, дори да е неприятен.
— Ами добре, изпросихте си го. — Тя го погледна изпитателно, сякаш проверяваше здравината му: ще издържи ли? — Вие не предразполагате към по-близко отношение и фамилиарност. От вас лъха студ. По-рано, между другото, не бяхте такъв, а аз добре си спомням какъв бяхте през есента на десета година, когато се запознахме. И тогава не предразполагахте към фамилиарност, но от вас лъхаше човешка топлота, съчувствие, готовност да помагате. А сега сте станали друг. Извинете, ако ви обидих.
Той помълча, грижливо избърса изцапаните си с масло пръсти с хартиена салфетка, после широко се усмихна.
— Много правилно сте схванали всичко, Анастасия Павловна. И аз нямам какво да възразя. Хайде да направим така: от днес нататък няма да бъда лош и студен, а вие ще ми говорите на „ти“. Съгласна ли сте?
— Напълно — разсеяно кимна тя и отново взе да преглежда списъка си.
Трябва да добави още две неща, докато не ги е забравила. Затова пък после в магазина няма да си напряга паметта и просто ще поглежда листчето, без да се страхува, че ще изпусне нещо важно.
Преди да тръгнат, Настя обърна с лицето надолу разчертаната схема и като се присмиваше на себе си, внимателно постави няколко едва забележими знака. Ако Саня и Педро проявят любопитство, веднага ще се разбере. Наистина, от нейна страна това е абсолютна детинщина, но й беше интересно дали ще пожелаят да видят какво са работили тук възрастните, или не.
При топло време часовете по физкултура в лицея се провеждаха на откритата спортна площадка. Именно тук, на една наскоро боядисана в яркозелено пейка, седеше първата съпруга на Михаил Болтенков и чакаше оперативните работници. Като видя, че са трима, жената много се учуди.