— Ау, колко сте много! Мислех, че ще дойде един. Кой ми се обади по телефона?
— Аз — направи половин крачка напред Дзюба. — Аз ви се обадих.
От времето, когато Владимир Власов бе тренирал при Болтенков, бяха минали поне петнайсет години и те очакваха съпругата на треньора да не си спомни нищо. Но тя си спомни. И много скоро се разбра защо.
— Володя Власов беше много добър спортист, Миша винаги беше доволен от него, хвалеше го, радваше се на успехите му. Не си спомням нито един конфликт помежду им, макар че в тези среди това е доста рядък случай.
— Защо тогава Власов се е прехвърлил в друга група, след като всичко е било толкова безоблачно? — поинтересува се Антон.
— Случи се една грозна история — тъжно се усмихна тя. — Миша банално продаде момчето на Милочка Волинец. В онзи момент бяхме в трудна ситуация. Деветдесет и четвърта година. Е, разбирате. Ние загубихме всичко, на което бяхме разчитали. И тогава на Милочка й беше нужно добро момче с подходящ ръст, фигура и възраст, за да го постави в двойка. Разбира се, никой треньор не би си дал шампион просто така, та той означава по-висока заплата, не кой знае колко, но все пак. И Миша каза, че ако Милочка му плати, няма да спира Володя, нещо повече, дори ще се постарае да му обясни защо при Волинец ще е по-добре.
— А Власов знаеше ли, че са го продали? — попита Настя.
Бившата съпруга на Болтенков сви рамене.
— Най-вероятно не. Откъде ще научи? Нито Миша, нито Милочка биха му го казали. Нито един треньор не би казал такова нещо на спортиста. А никой друг не знаеше, само Миша, Милочка и аз.
— Сигурна ли сте, че нито Михаил Валентинович, нито Людмила Всеволодовна не са казали за това на никого? Та нали Власов би могъл да научи, че е бил продаден, не от треньора, а от някой друг.
— Могъл е — съгласи се Болтенкова. — Но за това с нищо не мога да ви помогна. Не знам. Самата аз не съм казвала на никого. А за Миша и Милочка не гарантирам. Но е малко вероятно те да са приказвали за това под път и над път.
Те излязоха от територията на лицея и тръгнаха към мястото, където бяха оставили колите си.
— Къде е Волинец? — попита Настя и отвори вратата на своето служебно пежо.
— В Унгария — унило отговори Сташис.
— Кога ще се върне?
— След около три седмици, не по-рано.
— Имате ли телефонния й номер?
— Имам го. Да й се обадя ли?
— Обади й се. Няма да летим до Будапеща, я — усмихна се Настя. — Вярно, въпросът е деликатен, при всяко положение ще й е неудобно да отговори, но ти се постарай да го формулираш така, че да отговори.
Антон кимна и извади мобилния си телефон.
— Людмила Всеволодовна, позволете ми още един въпрос — започна той веднага след като се представи и дори без да се поинтересува удобно ли й е да говори. — Как мислите, възможно ли е Власов да е научил от някого истинската причина, поради която се е озовал във вашата група?
„Браво — одобрително си помисли Настя. — Грамотно. Без натиск, без патос, без обвинения и изобщо без етични оценки. Само фактите.“
Не стана ясно дали на Людмила Волинец й беше удобно да разговаря в този момент, но че улучи нейно извънредно раздразнено настроение, Антон можеше да не се съмнява. Той мълчаливо изслуша долитащия от слушалката глас, който току изтъняваше до фалцет, после все така мълчаливо пъхна телефона в джоба си.
— Ти дори не каза дочуване — учудено забеляза Роман. — И не й благодари.
— Ами тя затвори — отговори Антон. — С една дума, самата тя е казала това на Власов. Веднъж, по времето, когато работел при Носуленко, той отишъл при нея да се посъветва по някакъв въпрос, станало дума за треньорската етика, за примамването на спортисти, после нещо за Болтенков и тя казала на Власов. Просто защото си говорели на тази тема. Поне тя така казва. Исках да я попитам как е реагирал Власов на тази информация, но тя затвори.
— Значи ще трябва да й се обадиш още веднъж, по-късно, когато се успокои — каза Настя. — А засега и това ни е достатъчно. Власов е знаел, че Болтенков го е продал. И всичко се вписва във формулата: Волинец го е купила заради собствената си треньорска кариера, затова Власов няма претенции към нея. Но Болтенков го е продал изключително заради материална изгода. Всичко пасна.
Антон обеща след известно време отново да потърси Волинец.
— Да се надяваме, че ще се посъвземе — засмя се той. — И ще отговори на останалите ми въпроси.
— Добре — кимна Настя. — А ние с Рома се прибираме.
— Вие с Рома ли? Какво, сега той се подчинява на вас, а не на мен, така ли? — разсмя се Антон и Настя си каза, че вчера Сташис вероятно откровено би се ядосал от тези нейни думи, а днес добродушно се смее. — А не може ли да е обратното? Ромка сам да се оправя, както си знае, а вие да покомандвате мен, така ще съм по-спокоен.