— А, не, ще прощавате — разсмя се в отговор и Настя. — Нуждая се от примитивна мъжка сила, за да мъкна торби с продукти. И освен това ми трябва човек, който обича и умее да търси информация в интернет. Ти не обичаш, нали, Антоне?
— Което е вярно, вярно е — призна Сташис. — Кой знае защо тази работа не ми е по сърце.
— Е, добре тогава. Затова пък имаш възможност да се прибереш и да си видиш децата, а ние с Ромка ще се оправяме някак.
Тя вече беше запалила двигателя, когато Антон потропа с кокалчетата на пръстите си по предното стъкло откъм страната, където седеше Дзюба. Настя натисна копчето и свали стъклото.
— Рома, един такъв въпрос.
Личеше, че на Антон му е неудобно, и Настя реши, че причината е тя. Сигурно майорът не иска тя да чуе. Наложи се да се престори, че спешно й е потрябвало нещо в багажника. Работата обаче се оказа друга. Антон не се опитваше да говори тихо, така че тя го чуваше много добре.
— Твоята Дуня всеки ден ли е на работа?
— Ами да — отговори недоумяващо Дзюба, — от десет до седем. Но имат пълзящ график, за да им се получават по два почивни дни поред, защото заложната къща работи шест дни в седмицата. Защо, какво има? Трябва да заложиш нещо ли? Или да оцениш?
— Търся варианти кого да помоля да взима Васка от айкидо вечер. В случай че Еля напусне. Сутрин мога да водя Стьопка на градина и Баска да закарвам до училище, но никак не се получава посрещането от айкидо. Как мислиш, мога ли да помоля Дуня? Поне понякога?
Гласът на Сташис беше умоляващ и виновен.
— Никакви, ама никакви проблеми! — уверено отговори Ромка. — Разбира се, Дуня ще помогне, и аз ще помогна, ако трябва, нали с теб не дежурим заедно, така че, ако ти си на денонощно, аз винаги мога да те заместя, не се притеснявай. А помниш ли, че ми разказваше за някаква своя съученичка, живеела във вашия блок? Е, дето веднъж се отби при теб, когато обсъждахме делото с бижутера? А?
— Да, Танка Кошевая, та какво за нея?
— Ами когато дойде, тя каза: „Тоша, може ли да поседя при тебе поне половин час? Не мога да остана повече в тоя кошмар“. И седя с нас, между другото, около два часа, ако не и повече. Ти ми каза, че родителите й пиели много, а и по-големият й брат покрай тях.
— Да, имаше такова нещо.
— Ами ето на! — тържествуващо възкликна Ромка. — Защо не я помолиш да наглежда децата вечер? Струва ми се, че тя ще идва с удоволствие, е, може би не всеки ден, но все пак. Тя е нормален човек, с добро отношение към теб, ще ти помогне с удоволствие, пък и ще поседи на тишина и спокойствие.
На Настя й омръзна да се прави, че не може да намери необикновено важното нещо, уж завряно някъде в багажника. Затвори капака му и отиде при Антон.
— Спомням си също, че си ми говорил за съседите си, съпрузите, които имали огромна библиотека и които много те подкрепили, когато си останал сам. И между другото, ако аз мога да ти бъда полезна с нещо, не забравяй и старата си дружка — усмихна се тя. — Аз сега кисна извън града, но това е временна ситуация, скоро ще се прибера в Москва. Вярно, работата ми, както и твоята, не е планова, но пък често имам свободно време. И колата ми винаги е в ред. И Чистяков ми е подръка. Така че имай ме предвид.
— Благодаря ви — смотолеви Антон и на Настя й се стори, че той е готов да се разплаче. Впрочем сигурно й се стори. Та може ли един храбър майор от руската полиция, полицай от „Петровка“, да плаче?
Вътрешното раздразнение, което не бе напускало Антон от много седмици насам, се разпръсна, останаха горчивината, чувството на вина пред Лиза и децата. И болката. Но кой знае защо тази болка придаваше на мислите му яснота.
„Та всичко е толкова просто — мислеше си той, докато свърна към шосето, — всичко е толкова очевидно. Не бях направил елементарното. Не бях направил изобщо нищо. Като професионалист съм пълна нула. Напразно Ромка се надява да се научи на нещо от мен. Подведох го. Подведох и себе си. И изобщо всички.“
Отиде у Маклигини, без да се обади предварително. Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна си бяха вкъщи, отвори му хубавичка млада жена с голям корем.
„Още малко — и ще излезе в майчинство“ — каза си Антон.
— Татко и мама ми казаха, че вече сте идвали — усмихна се приветливо бъдещата майка. — Още нещо ли искате да попитате?
Антон й отговори със също такава безгрижна усмивка, макар че всичко в душата му тръпнеше от болка.
— Като начало ще попитам как се казвате.