— Катя.
— Аз пък съм Антон, много ми е приятно да се запознаем. — Той внимателно стисна протегнатата мека малка ръка. — Кажете ми, Катя, някога имали ли сте у вас ножове от фирмата „Самура“, японски?
— Да — веднага кимна тя, — постоянно го използваме, много е удобен.
— Може ли да го погледна?
— Ама разбира се. Да идем в кухнята, само не обръщайте внимание на безпорядъка, у нас тук всичко е затрупано…
От миналото посещение на Антон насам нищо не се бе променило в жилището. Във всеки случай не беше станало по-подредено. Дъщерята на Маклигини гледаше гостенина така, сякаш изобщо не го виждаше, цялата потопена в усещането за бъдещото си дете. Тя дори не се учуди защо полицаят, който бе идвал при родителите й по повод на убийството на бившата им съседка по вила, попита за някакъв нож. Вълнуваше я само едно: майчинството.
— Ето го — Катя му подаде същото онова малко бяло ножче, с което Валентина Яковлевна толкова ловко бе рязала салама и което се бе сторило на Антон като някаква играчка, като неистинско.
— А имате ли и други ножове „Самура“?
— Тук някъде трябва да има още един — замислено заоглежда Катя наполовина разопакованите кашони, изпълнили кухнята. — Подариха ни комплект от два ножа, със сигурност си спомням. Всеки в отделна кутийка. Малкия, керамичния, използваме постоянно, някак веднага се намери, когато се преместихме и започнахме да разопаковаме. А вторият, стоманеният, явно се е скрил на дъното на някой кашон, така и не съм го виждала още. А вие защо питате? Да не би тези ножове да са били крадени? — В гласа й прозвуча тревога. — Или нещо… фалшиви? Но ни ги подари една много почтена жена, мамина колежка, доцент е, занимава се с наука. Откъде тя ще има крадени ножове?
Тия хора Маклигини наистина бяха не от този свят. Антон реши да не плаши бременната млада жена и се залови за собствената й версия.
— Обаче нямат печат — забеляза той. — Така че е напълно вероятно на колежката на майка ви да са пробутали някакви реплики, а не маркова стока. Хайде да опитаме заедно да намерим втория нож.
— Да, разбира се — кимна Катя, приседна на една табуретка и придърпа един от кашоните.
Антон се настани на пода и се зае с друг кашон. Всички те, изпразнени до половината или до третината, а и изобщо неразпечатани, бяха десетина. Ако никак не му провървеше, трябваше да ги опразват до последния.
Но му провървя. Още от третия кашон Катя тържествуващо извади дълга правоъгълна черна кутия с надпис „Самура“.
— Ето го! Нали ви казах, скрил се беше на самото дъно.
— Може ли?
Антон буквално издърпа кутията от ръцете й и я отвори. Вътре нямаше нож. Според вдлъбнатината в кутията ножът трябваше да е бил точно такъв, с какъвто беше убита Ина Викторовна Ефимова.
— А къде е ножът? — попита той, като се постара да не издаде вълнението си.
— Няма ли го там? — учуди се Катя. — Трябва да е в кутията, не сме го използвали нито веднъж. Подариха ни тези ножове за новия ни дом, когато още си събирахме багажа от стария апартамент. И когато се преместихме тук, веднага намерихме малкото ножче и започнахме да го използваме, а все не се наканвахме да потърсим големия. Но къде може да се е дянал? Та той е бил на самото дъно, този кашон не бяхме го пипали още — объркано бърбореше Катя и отново и отново преравяше извадените от кашона предмети, сякаш някой от тях с махването на вълшебна пръчица можеше да се превърне от черпак или четка в стоманен готварски нож.
— А възможно ли е някой да е откраднал ножа?
— Господи, че кой може да го е откраднал? — погледна го Катя с бездънните си греещи очи, в които нямаше нищо освен леко недоумение. — На кого е потрябвал един готварски нож?
— Е, знае ли човек. Може би някой, който ви е помагал при събирането на багажа? Нали знаете, често хората, когато се пренасят, викат на помощ приятели, съседи, роднини, защото сами трудно се справят.
— Това е вярно… — усмихна се тя с кротката усмивка на мадона. — Съседите ни помагаха. И приятелят на Юра, тъкмо беше дошъл в Москва по работа, беше отседнал у нас. Но не може той да го е откраднал, нали е приятел на Юра, от деца са заедно. Не, дори не си помисляйте за него. Нали не мислите, че е бил Игор?
Катя изведнъж се разтревожи.
Значи Игор. От дете приятел на Юрий Шокин, тоест земляк. Дали не е братът на загиналото момиче?
— Нищо страшно — побърза да я утеши Антон, — може наистина някой от домашните ви да го е взел и да го е преместил някъде. Като се приберат родителите ви, попитайте ги, нали? Кога ще се приберат?
— Довечера, в Института имат някакво важно мероприятие.