— Някой друг живее ли с вас? — Той старателно се преструваше, че нищо не знае и не се интересува от нищо специално.
— И съпругът ми Юра.
— Той кога ще се прибере? Сега на работа ли е?
— Да — кимна Катя, изглеждаше разстроена, — пътува. Ще се прибере след четири дни.
— Е, прекрасно — усмихна се Антон. — Когато се прибере, питайте и него.
„Но аз все пак ще го попитам по-рано“ — помисли си Сташис, докато слизаше с асансьора.
И общо взето, беше почти ясно какъв отговор ще получи.
Когато влезе вкъщи, Настя Каменская преди всичко провери знаците си. Ама разбира се, както и бе очаквала, компютърните гении не страдаха от липса на най-обикновено хлапашко любопитство. Не стига, че единия знак го нямаше на мястото му, но и листът със схемата беше изместен. Тоест Саня и Педро го бяха обръщали, и то неведнъж.
Вероятно схемата, от която те така и нищо не бяха разбрали, силно бе развълнувала младите умове, защото за пръв път, откак Настя живееше в дома на брат си, нейното пристигане бе забелязано.
— Ти ли си, Настя? — чу отгоре гласа на племенника си.
— Ние сме! — отговори тя.
— Колко сте?
— Два броя. Ромка и аз. Къде е Чистяков?
— Май е в кабинета.
Невероятен прогрес! Съвсем доскоро Саня дори не забелязваше отсъствията на леля си и страшно се учудваше, когато разбереше, че я няма вкъщи. А сега не само я чу как пристигна, но и се оказа в течение къде се намира съпругът на леля му.
„Утре като нищо може да завали червен сняг“ — помисли си с усмивка Настя, докато вадеше продуктите от торбите и ги подреждаше в шкафовете и по полиците на хладилника.
Остави Дзюба сам и отиде в кабинета, където Льоша работеше, когато не ходеше в Института. Завари мъжа си да разговаря по телефона, при това гласът му беше ядосан: репликите му подсказваха, че се кара на някого, задето този някой е нарушил сроковете за представяне на планова работа. С жест, без да прекъсва своето конско, Алексей я помоли да приближи, настани я на коленете си и я млясна по слепоочието.
— И на кого триеше сол на главата? — попита Настя, когато той завърши разговора.
— Ха, нали знаеш — позасмя се той, — всеки началник притежава маса възможности, нали има много подчинени, така че е фасулска работа да намериш кого да нарежеш като кисела краставица. Ти сама ли се прибра?
— С Ромка.
— Пак ли ще правиш комунистически съботник?
— Че как иначе? — засмя се Настя и по-силно се притисна до мъжа си. — Безплатният труд върху основите на гол ентусиазъм е единственото, което може изобщо някога да надвие престъпността. Ще помогнеш ли?
— Къде ще вървя? Ще помогна, разбира се. Но срещу ядене. Защото вкъщи със свещ да търсиш, един залък няма да намериш.
— Донесох всичко, сега ще сготвя.
— Добре — Чистяков леко изтърси Настя от коленете си и стана от бюрото. — Ще сготвим заедно, така ще стане по-бързо, а през това време ще пратим всички роби по плантациите.
— Мислиш ли, че ще мине номерът? — попита тя със съмнение. — Ромка е готов, за това е дошъл, ти ще помогнеш, а после ще се включа и аз. Виж, за младата смяна не бих гарантирала.
— Не се тревожи — махна с ръка Чистяков. — Ако съдя по кръговете, които те описваха около вашата схема, която ти хитро си оставила на масата, младата смяна е готова да се потруди. И двамата просто умират от любопитство.
Не грешеше. Още щом Дзюба включи лаптопа на Настя, а самата Настя и Алексей хванаха ножовете и задрънчаха с тенджери и тигани, тутакси в кухнята цъфнаха Саня и Петручо. Лицата им бяха престорено равнодушни, но очите им пламтяха от любопитство.
— Настя, кога ще стане лапачката? — попита Саня, а погледът му сновеше не по продуктите на кухненската маса, а по голямата в трапезарията, на която бе просната многострадалната схема и където вече работеше Роман.
Петя явно беше по-простодушен или не обичаше, или не умееше да се преструва, затова не опита да се прави на гладен, а просто с тежки стъпки отиде до голямата маса, застана зад гърба на Дзюба и нахално се загледа в появяващите се на екрана редове.
— Ами ти какво правиш? — попита без заобикалки.
Дзюба не отговори, а хвърли въпросителен поглед към Настя: сиреч „Може ли да отговоря?“
— Търсим инфо за Власов — отговори тя. — За същия онзи, когото вие намерихте миналия път.
— Ами нали май всичко събрахме? — учуди се Петручо. — Нали вие казахте тогава: „Край, достатъчно“.
— Тогава беше достатъчно, да, но сега е малко, трябва ни повече. Ако искаш да бъдеш от полза за обществото — сядай и търси — каза Настя, докато бъркаше в тенджера поредната каша за Саня. — Ако не искаш, върви си горе и не се мотай тук, а когато вечерята стане готова, ще те повикам.