— Настя, а може ли чейндж? — зададе неочакван въпрос Саня. — Ние ще ти наровим инфо за Власов, а ти вместо каша ще ми дадеш пържени картофки. Вече не мога да я гледам тая каша.
— Щом не можеш, не я гледай — равнодушно сви рамене тя. — Яж я със затворени очи. А ние и без теб ще си наровим инфото, трима сме — Льоша, Ромка и аз, напълно достатъчни сме.
— Добре де, какво толкова — изсумтя Саня и тръгна обратно към стълбището. — Да вървим, Петручо.
Когато вратата се затвори след момчетата, Настя ръгна Чистяков с лакът в хълбока.
— Как мислиш, какво означаваше това?
— Те ще свършат всичката работа — уверено отговори Алексей. — Изобщо не се съмнявай.
Приготвянето на вечеря за трима здрави мъже, един язваджия и една дама на средна възраст със среден апетит отне повече от час. За да не пречат на потъналия в работа Дзюба, Настя сервира на масата в кухнята. Обикновено не се събираха всички заедно, на племенника си и на неговия приятел тя отнасяше подноса с храната горе, а с Чистяков те обикновено само закусваха: ангажиментите им не съвпадаха. Разбира се, ако ще вечерят петима, по-правилно би било да сервира в трапезарията, когато беше предназначена именно за това, но в момента я използваха като работно място. Добре, ще се сместят някак. Тя реши този път да не се качва горе с подноса. Алгоритъмът трябва да се променя периодично, това май е полезно за Саня.
Вече се канеше да извика момчетата, когато Дзюба вдигна глава от компютъра.
— Анастасия Павловна, нещо тук не ми е ясно. Получава се някаква идиотщина.
— Какво има?
Тя моментално изтича при него, забравила, че храната изстива в чиниите.
— Ами тук за Власов пише такива работи… Може би са за друг Власов? Е, просто не може да бъде! Или Тоха е сбъркал. Макар че той обикновено не греши за хората. Ето, вижте и вие, аз копирах някои неща и ги събрах в един файл.
Настя бързо прегледа набраните с различни шрифтове редове. Гледай ти! Излиза, че бившият фигурист Владимир Власов е постоянен посетител на няколко клуба с не твърде чиста репутация, при това репутацията на самия Власов изглежда много по-лоша. И „амфетки“ можело да се намерят при него, и то на вересия, и бременно момиче обидил ли, зарязал ли, публично ли нарекъл някак си, и към мошеничество на карти не изпитвал отвращение. Кога ли успява всичко това, щом според проучилите го оперативни работници води спокоен и скромен начин на живот, два пъти седмично се вижда с майка си, други две вечери след работа прекарва в спортна зала, че и рисува картини вкъщи. И между другото, най-редовно си ходи на работа.
— Може ли наистина да е някой друг? — попита Настя. — Собственото и фамилното му имена са най-обикновени, такива може да има хиляди.
— Ами и аз това си помислих, затова се мотах толкова дълго, проверявах — обясни Дзюба. — Не, там е споменато и фигурното пързаляне в миналото му, и работата му в „Оксиджин“. Наистина, не е отбелязано конкретно „Оксиджин“, но е казано, че той е някакъв мениджър в някаква голяма търговска верига.
— Трябва да бъдем абсолютно сигурни — твърдо заяви тя. — Хайде бързо на масата, ще нахраним момчетата и ще ги впрегнем.
На призива да сядат на масата, Саня и Петручо, за разлика от друг път, реагираха моментално. По лицето на племенника си Настя прочете, че перспективата да яде каша и варено пиле, никак не го привлича, но момчето с всички сили се владееше и мъжествено се давеше с отвращаващата го диетична храна, като хвърляше завистливи погледи към чуждите чинии.
— А защо не капризничиш? — невинно запита Настя. — Аз вече свикнах. Без твоите капризи ми стана дори някак скучно на масата. Хайде, започвай, приготвих се.
— Е, стига де — промърмори Саня. — Какво става с вашия Власов? Намерихте ли каквото търсехте?
— Ама не ти ли е все едно?
— Абе искам да кажа, че и ние сме там. Поровихме се из някои места. Така че, ако ви е интересно…
Настя не издържа и избухна в смях. Господи, колко лесно било всъщност да управляваш тези момченца, които изглеждат големи, защото знаят и умеят толкова много неща, които не знае и не умее тя. Наистина компютърната грамотност не замества познанията за живота.
— А, то и ние тука не пасем трева — делово съобщи Чистяков. — Ромка вече намери каквото трябваше.
— И за таблетките, които е продавал на тройна цена, уж са „екстази“ ли? А всъщност са били някакви салати от аптеката? — недоверчиво примижал, попита Петручо.
— Аха — кимна Дзюба, докато енергично дъвчеше парче печено месо. — В клуб „Джойстик“. Нали?