— Ъхъ — прозвуча разочарование в гласа на Петя. — А за парите, които постоянно взема назаем и никога не връща?
— Да, да, от всички наред — отговори Роман. — Но най-много го мразят хората, дето движат с него в „Мръсния чакал“ или в същия този „Джойстик“.
Саня и Петручо съвсем се оклюмаха. На Настя дори й дожаля за тях.
— Ами дето в действителност той не работи? — изведнъж попита Петя. — Че трудовата му книжка се намирала в някаква фирма, но той изобщо не се появявал там?
А, това вече е интересно! Как така не се е появявал? Настя изпитателно погледна Дзюба.
— Анастасия Павловна, гръм да ме удари! — възмутено забърбори Роман. — Той работи там, лично проверих, беше си на мястото. И Антон провери. И в чатовете на служителите в „Оксиджин“ постоянно се мярка като любовник на Олга Виторт, когото тя взела на работа и прикривала безделниченето му. Но там ставаше дума именно, че работел лошо и за нищо не го бивало, а не че не ходел в офиса. Ходи, главата си залагам!
Така значи.
Тя бързо събра мръсните чинии, пъхна ги в съдомиялната и извади чаени чаши и чинийки.
— Чая и кафето всеки си налива сам и ги пие на работното си място — обяви тя с тон, който не предполагаше никакви опити за възражения. — Значи така, слушай моята команда: някой пуска в интернет компрометираща информация за Власов. Това е абсолютно очевидно. Аз трябва най-късно до утре сутринта да получа отговор на въпроса кой го прави. Задачата ясна ли е на всички?
Отговор й бяха звуците от разместване на столове и бързи крачки по дървените стъпала нагоре.
— Ей! — извика тя подир побягналите Саньок и Петручо. — Предупреждавам: няма да ви нося чая горе. И кафето. Днес сте на пълно самообслужване!
— Аха — долетя отговорът.
Дзюба разстроено се взираше в отворения лаптоп.
— Анастасия Павловна, нищо не мога да направя с вашата машинка. Необходими са програми като на племенника ви.
— В кабинета на брат ми има мощен комп, иди там и работи — предложи тя. — Разбира се, ако Алексей Михайлович няма нищо против.
— Да, ама Алексей Михайлович има нещо против — намеси се Чистяков. — Пуснал съм там една програма да работи. Вярно, имам лаптоп, но в него програмният пълнеж е същият като в този. Не става за хакерстване.
— Значи ще чакаме — сви рамене Настя. — Момчетата ще свършат работата. Рома, ти се прибирай вкъщи, ако искаш.
— Ама какво говорите, Анастасия Павловна! — възмути се Дзюба. — Ще изчакам. Дайте аз още малко да поровя, може да намеря нещо интересно.
— Добре, рови, рови — одобрително отговори Настя.
Тя разтреби кухнята и излезе на терасата с чашка кафе. Седна до масата, с наслада запали цигара, отпи от кафето — най-вкусното, най-сладкото. Обичаше тези вечерни часове, когато падаше мрак и звуците на цивилизования живот стихваха, а оставаха само онези, които принадлежаха на природата: шумолене на листа, гласове на птици, тихо бръмчене на невидими насекоми.
Вълшебството бе нарушено от звук на спряла пред портите кола. Оградата около къщата и двора на Александър Каменски беше плътна и не беше ясно чия е спрялата кола. След няколко секунди зазвъня мобилният телефон на Настя.
— Анастасия Павловна, още ли не спите? — чу се гласът на Антон Сташис.
— Къде ти ще спя — позасмя се тя. — Тук се работи на пълни обороти.
— И Ромка ли е у вас?
— Че как! Първи труженик!
— Може ли да вляза? Не е късно, нали?
— Ама ти ли стоиш пред портите? — сети се тя.
— Аха, аз съм.
Тя извади от джоба си дистанционното, натисна копчето, което отваряше външните порти.
— Влизай.
Антон бавно вкара колата в двора, паркира я грижливо, слезе и се качи на терасата.
— Извинете, че дойдох. Но си помислих, че… С една дума, имам нова информация и трябва да я обсъдим заедно. Защото сте права, не може да се протака повече, утре трябва да вървим с всичко при Баглаев.
— Искаш ли кафе? — предложи Настя.
— После, ако може. Първо да си кажа. С една дума, трябва да изключим от списъка Ефимова. Имам поне двама заподозрени и нито един от тях не е Власов. Явно не Власов я е убил.
— Ами това е просто прекрасно! — зарадва се Настя. — Цялата ни схема се беше разкривила заради ножа, с който е била убита Ефимова. А така оставаме само с огнестрелни. Казвай. А после и аз ще ти кажа нещо, и то е интересно.
Тя внимателно изслуша разказа му за семейство Маклигини, за загиналото в пожара момиче от малък провинциален град и за изчезналия японски кухненски нож.
— Мда… — проточи, — лошо се получава. С парите, нали?
— Ето виждате ли! — разпалено подзе Антон. — Моя грешка. Трябваше веднага да се сетя. Но едва тази сутрин проумях. Вие веднага уловихте нишката. Разбира се, обърка ме фактът, че пожарът се е случил преди две години, а Ефимова беше убита чак през март тази година. Бях сигурен, че едното не е свързано с другото, прекалено много време бе минало. Но постоянно нещо ме глождеше отвътре. Нещо, свързано с парите и преместването. Все не можех да се съсредоточа и да го премисля докрай. А днес ме осени.