— Вкусна е! — с натъпкана уста констатира Фьодор, докато лапаше вече второ парче. — Ами вие защо не ядете? Нали обичате пица?
— Благодаря, Федя, ще се въздържа, знаеш за зъба ми.
— Ааа — съчувствено проточи оперативният работник. — Е, добре тогава.
След третото парче Улянцев се почувства напълно готов да продължи работа. Следователят отново извади таблицата и Фьодор, като поглеждаше в бележника си, започна да излага резултатите от обиколката на апартаментите в блока, където живееше задържаният Ламзин, а Тимур Ахмедович поставяше в съответните квадратчета знаци, които означаваха „нищо не видели“, „не отворили“, „отсъстват или не живеят там“, „видели нещо“, „непосетени“. Бяха се намерили още няколко души (апартаментите в съседство, над и под апартамента на Ламзини), които чули гласовете и скандала, бе се потвърдила и информацията, че вратата изтропала на два пъти. Впрочем задържаният не отричаше това, веднага призна, че изскочил след Болтенков, но не го убил (има си хас!), а смятал да изтича до магазина за водка.
— На кого ги разправя тия! — негодуваше Улянцев. — Днес дори и бебетата знаят, че у нас след двайсет и три часа никъде и на никого не се продава водка. Тоест продава се, разбира се, но човек трябва да знае тези специални места! Естествено, Ламзин се е сетил, че лъжата му е несполучлива, и започна да дърдори някакви измислици, че нали, отначало забравил, а после се сетил и решил просто да се разходи или да потича. Под проливния дъжд, представете си. Но аз, Тимур Ахмедич, напипах една малка следичка. Днес всички сили и всички хора бях задействал да търсят оръжието и да обикалят апартаментите, така че нямах време да се заловя за нея, но утре непременно ще подръпна тази нишка. Струва ми се, че знам откъде и от кого може да е взел пистолет Ламзин.
След като изслуша съображенията на оперативния работник, че Ламзин имал много добри познати сред полицаите от района, Баглаев скептично се усмихна.
— Млад си още, Феденка, да работиш срещу оперативни работници, няма да се справиш.
— Е, стига де, Тимур Ахмедич — възмутено възрази Улянцев, — какво толкова има за справяне! Та аз няма да питам направо за оръжието, аз уж ще съставям нещо като характеристика на личността на задържания. А ако някой има какво да крие, непременно ще усетя, изобщо не се съмнявайте.
Но следователят Баглаев се съмняваше. И то силно се съмняваше. Той изобщо не вярваше твърде в неща като интуиция, особено у млади хора. Тимур Ахмедович смяташе, че интуицията не е глас свише, нито природно умение да улавяш сведения от информационното пространство, а резултат от богат жизнен опит. Така че дори да говорим за интуиция, можем да я очакваме само у хора, живели дълго и много патили. Докато Федя Улянцев никак не приличаше на човек с опит и знания за живота.
— Ако версията ти е стабилна, дай я на по-опитни хора — посъветва го той. — Между другото, обаждаха се някакви от Министерството, намесили са се големи началства, искат да включат в работата „Петровка“, така че очаквай утре да ти пратят помощници. По-големи братя, тъй да се каже. Те бързо ще те научат да разкриваш престъпления, внимавай, не се излагай, учи се старателно.
Следователят забеляза как лицето на Улянцев моментално помръкна и се усмихна разбиращо.
— И ето какво още: днес, след денонощното, ми се падаше да си отспя, но ме закачиха за това убийство, така че днес вече работих до гуша, а утре няма да съм на работа. Сутринта ще прескоча до съдията да взема акта за задържането на Ламзин под стража — и дотук.
Фьодор изглеждаше толкова разстроен, че да ти е жал да го гледаш.
— Ами аз? И аз не съм почивал след денонощното.
— Оперативния работник го хранят краката, а следователя — главата — назидателно изрече Тимур Ахмедович. — Главата трябва да почива, инак ще ти наразследвам такива работи — ум да ти зайде. С една дума, ето ти заповед за извършване на обиск на работното място на Ламзин, ето ти отделната задача и утре сутринта — право там, където е посочено. Намери ми свидетели, които… е, ти знаеш какво ни трябва. И не забравяй да отидеш до местоработата на потърпевшия, нали ти ми каза, че жена му разказала: Ламзин нахлул в треньорската стая на Болтенков и открито, пред свидетели, го заплашил с убийство. Е, точно тези свидетели ми намери и осигури. Разбра ли всичко?
Улянцев тежко въздъхна и започна да опакова остатъците от пицата в кутията. Всъщност не беше огорчен, задето почивният му ден се проваляше. При дела като това, където се очаква бърз и категоричен успех, е скъпа всяка минута и не бива да се губи време за почивка. Успешното приключване на случая е много по-важно. Но перспективата да работи рамо до рамо с оперативни работници от московското управление, го разстрои много повече. Ами че те и без това нищо няма да правят, само ще му окажат тъй наречената „методическа помощ“, ама за какво му е на него методическа помощ? На него, на Улянцев, който е натоварен със случая, му трябват допълнителни ръце и крака за търчане и събиране на информация, а не допълнителни глави, които според него не се различават по нищо от неговата собствена. Ще обикалят тука с важни муцуни като надути пуяци и ще се правят, че ръководят процеса. Защо ли ги включват, да пита човек? Кой го измисли това? Трупът е на треньор по фигурно пързаляне. Чудо голямо! Не е кой знае каква личност. Да беше някакъв изостанал случай и местните оперативни работници да не знаеха как да подходят към него, както и да е. А ние имаме какво? Всичко е налице: и заподозреният, и мотивът, още малко и той ще го приключи, и ще запише в актива си разкриване на тежко престъпление по горещи следи. За какво са му потрябвали тия от „Петровка“? За да си присвоят отново всички лаври. Големите помощници, ха! И защо винаги става така?