Той бързо пробяга по редовете на текста, разпечатан от интернет с много ситен шрифт. Ето че в член 2 от закона се появи въпросната „справка за лоялност“, за която говореше директорът. Вярно, в официалния текст тя бе наречена строго и тромаво „справка за наличие (липса) на съдимост и (или) факт за наказателно преследване или за прекратяване на наказателно преследване поради реабилитиращи основания“.
В един момент на Роман се стори, че е изгубил способността си да възприема адекватно прочетеното. Глупости някакви. Това просто не може да бъде! Внимателно и бавно прочете всичко още веднъж и се убеди, че няма никаква грешка:
До трудова дейност в сферата на образованието, възпитанието, развитието на непълнолетни, на организирането на тяхната почивка и оздравяване, на медицинското обслужване, социалната защита и социалното обслужване, в сферата на детско-юношеския спорт, на културата и изкуствата с участието на непълнолетни не се допускат лица, имащи или имали съдимост, подложени или подлагани на наказателно преследване (с изключение на лицата, по отношение на които наказателното преследване е било прекратено поради реабилитиращи основания) за престъпления спрямо живота и здравето, свободата, честта и достойнството на личността, спрямо семейството и непълнолетни лица, здравето на населението и обществената нравственост, а също така спрямо обществената безопасност.
Мале мила! Как е възможно това? Излиза, че директорът е бил прав, когато каза, че според този закон на мошеници и грабители е разрешено да работят с деца и юноши. А той, Дзюба, честно казано, си бе помислил, че директорът просто не е доразбрал текста на закона. Не, какви законодатели си имаме, а! Поне да бяха посочили някакви срокове, да не говорим за списъка на престъпленията. И какво сега, ако някой преди четирийсет години, още непълнолетен, е направил някоя глупост и е счупил прозорец, и срещу него са възбудили дело, а после са го прекратили поради маловажност, тоест по така наречените „нереабилитиращи основания“, днес този възрастен и може би напълно достоен човек, вече лекар, няма право да лекува деца? В този чудовищен закон ясно е казано: донеси справка от органа на вътрешните работи и ако в нея не е написано каквото трябва, не можем да сключим с тебе трудов договор, а вече сключеният трудов договор подлежи на прекратяване поради обстоятелства, независещи от волята на страните.
Вероятно цялата гама чувства толкова изразително се изписа на лицето на Дзюба, че директорът най-сетне престана да вижда в полицая враг и омекна.
— Разбирате ли в каква клопка сме попаднали всички? И нищо не може да се направи, Федерацията настоя законът да се изпълни безусловно. Формално са прави. Но как аз да обясня всичко това на децата и на техните родители? Видяхте ли тълпата в коридора? Решили са да ме сломят с упоритост, сякаш аз мога да променя нещо. Каквото можах, вече го направих. И от тяхната петиция няма да има никаква полза.
Дзюба благодари на директора и тръгна да търси Фьодор. Намери Улянцев в приземния етаж, в малкото заведение, където почти всички маси бяха събрани на едно място: около тях седяха 10-12 възрастни и приблизително толкова момчета и момичета, които пиеха чай и ядяха сандвичи и нещо полугласно обсъждаха, като от време на време хвърляха неприязнени и напрегнати погледи към единствената „неприсъединена“ маса, на която разговаряха Фьодор и дама на средна възраст със строг вид. Роман мълчаливо приседна до тях и се заслуша. От думите на жената излизаше, че тя отговаря на въпроса за реакцията на Ламзин на предупреждението за уволнението. Значи Фьодор бе успял да постигне своето и да измъкне от тази свидетелка потвърждение, че треньорът се е заканвал да убие Болтенков.
— Подготвих заповедта и помолих секретарката да я разпечата и да я занесе за подпис при директора. Той не я подписа веднага, изчака Валерий Петрович да завърши тренировката, после го повика в кабинета си. Разбира се, това не беше напълно неочаквано за Ламзин, все пак бяха минали две седмици, откак го предупредиха.
— А защо сте чакали две седмици? — попита Улянцев.
— Така е по закон. А през това време ние се опитвахме да изясним дали е възможно някак да заобиколим закона, да не го изпълняваме тъпо, до последната буквичка. Обаждахме се на познати, разпитвахме как се постъпва в общообразователните училища, в медицинските учреждения, в другите спортни школи.
— И какви отговори получихте? — попита Дзюба, на когото този повече от странен закон вече не даваше мира.