Дамата сякаш едва сега забеляза, че до масата седи и друг човек освен нея и Улянцев. Тя бавно извърна глава към Роман и повдигна вежди, помълча, сякаш си припомняше нещо, после леко кимна на някакви свои мисли. Улянцев много болезнено настъпи Роман по крака — сиреч къде се вреш. Има ли значение какво са й отговорили в другите училища и школи? Значение има само едно: Ламзин се е заканвал на Болтенков и е изказвал намерение да се саморазправи с него!
— Знаете ли, всички страшно се изненадваха — бавно отговори дамата, която се занимаваше с кадровите въпроси в детско-юношеската спортна школа. — Тоест всички, разбира се, бяха получили указание във връзка с този закон, и то отдавна, нали законът не е нов, още от десета година е, но после се разбрало, че ако според този закон започнат да уволняват всички, попадащи под неговите удари, селските училища и детските болници ще останат изобщо без кадри. Стигнало се дотам, че уволнили един пазач на детска градина, защото преди двайсет и повече години бил съден за неплащане на издръжка. Е, разбрало се, че е невъзможно и ненужно да се изпълнява законът, и оставили всичко да заглъхва, нали никой не дава зор, като куче, което е лавнало веднъж и се е прибрало в къщичката си. При нас обаче… Ние дори доста се чудихме. Никакви отстъпки. Но ние разбираме на кого е потрябвал ледът, някой трябва да набира група, има си свои игрички. С Ламзин просто се саморазправиха, като се прикриха с този закон. Обаче човекът няма как да се защити; ако подаде жалба в съда за незаконно уволнение, никой съд няма да го възстанови, защото нали законът е изпълнен.
Улянцев пък очевидно бе изпълнил своята програма минимум, защото приключи разговора си с дамата от отдел „Кадри“ и отново пое към кабинета на директора. Представи му заповед за обиск на треньорската стая, където се намира работното място на Валерий Петрович Ламзин, и помоли да му намерят две поемни лица и да му дадат ключа от помещението. Треньорската се оказа тясна стаичка с три бюра, гардероб за облеклото и продънено диванче. Стените бяха плътно покрити със снимки, дипломи, вимпели и други документални потвърждения за жалоните по спортния път на самите треньори, както и на техните ученици. В ъгъла стоеше разкривено, жалостиво изглеждащо шкафче с две неизмити чаши, чайник и кутии с чай и захар. Оперативните работници попитаха кое е бюрото на Ламзин и в коя секция на гардероба той държи вещите си и пристъпиха към обиска.
— Добре де, какво търсим? — шепнешком попита Дзюба. — Нещо конкретно?
Улянцев недоволно завъртя глава.
— Както обикновено.
— Разбрах — въздъхна Роман.
„Както обикновено“ в случая означаваше, че трябва да търсят (и по възможност да намерят) следи от съхранявано оръжие — петна от оръжейно масло, патрони, кобур, следи от чистене — парцали, смачкана хартия със следи от масло или смазка, а също документи, които могат да представляват веществени доказателства: дневници, писма, бележки.
В гардероба висеше дебело яке за залата с леда, в джобовете му не намериха нищо, но Улянцев реши за всеки случай да оформи изземане. Ами ако, не щеш ли, им провърви и именно на това яке криминалистите успеят да намерят следи от оръжие?
В чекмеджето на бюрото се намери треньорски дневник и Дзюба с учудване чу поясненията на едно от поемните лица — хореографката, — че треньорите попълвали огромно количество бумащина, трябвало да изготвят планове за натоварванията и занятията, да отбелязват присъствието, да водят списък на групата. Виж ти, той от дете бе посещавал най-различни спортни секции, но и през ум не беше му минавало, че неговите треньори водят някакви дневници. Кой знае защо тогава си мислеше, че треньорът работи само в залата и работата му се състои изключително в провеждане на тренировки.
„Ами да — с усмивка си помисли Роман, — и за нас, полицаите, всички си мислят, че ние главно тичаме, скачаме, гоним или стоим в засади, и никой дори не може да си представи колко бумащина и отчетност има в нашата работа.“
На перваза се издигаше купчинка разноцветни разнокалибрени кутии, напомнящи на кутии за бонбони.
— Ами бонбони са — поясни все същата словоохотлива хореографка. — Родителите ги носят, а къде да ги дяваме? Валерий Петрович изобщо не ядеше сладко, не обичаше. Ако някой искаше да му достави някаква радост, носеха му буркани туршия. Но малко хора знаеха това, разбира се, затова носеха бонбони. Ето че си стоят тук.
Улянцев бързо прецени дебелината на кутиите, избра три, в които при желание би могъл да се побере пистолет, претегли ги с ръка, отвори ги и безнадеждно разгледа стройните редици всевъзможни бонбони.