Треньорската стая беше малка и макар и най-подробен, обискът завърши доста бързо. Край, нямаше къде повече да търсят. Нищо не намериха.
Работата по разкриването на убийството на Ина Викторовна Ефимова, московчанка, служителка в апарата на Държавната дума, в отдел „Протокол и външни връзки“ на Управлението за международно сътрудничество, се протакаше вече два месеца. Чиновничката беше убита посред бял ден с удар с нож в гърдите в момент, когато излизала от козметичен салон и се качвала в колата си. Направленията бяха разделени: ФСБ разработваше линията, свързана със служебните задължения на убитата, която се занимавала с паспортно-визовите отношения; Управлението по икономическа безопасност и противодействие на корупцията търсеше информация за конфликти, произтичащи от възможни финансови афери и взаимоотношения с банки, а на оперативните работници от криминалната полиция бе възложено да ровят в личните и битови отношения на потърпевшата.
От самото начало беше ясно, че това е направено изключително проформа, та после никой да не може да обвини ръководството, че не е осигурило проверка на пълния спектър възможни версии. Защото никой не вярваше сериозно в битовата версия и работата по нея се водеше само формално. Заради едната отчетност. Именно затова не тормозеха много Антон, така че по този въпрос Сергей Кузмич Зарубин не беше си изкривил душата.
И Антон Сташис за нищо на света не би молил Зарубин да промени разпореждането си той да се заеме с убийството на треньора, ако буквално предната вечер кой знае откъде не бе изскочила информация за този проклет парцел. По-точно тя изскочи при момчетата от УИБиПК, когато те проверявали движението на финансовите средства на убитата Ина Ефимова, но тъй като се отнася просто за закупуване на съседен парцел от частен собственик, веднага бе станало ясно, че тук не може да има никакви банкови машинации. Но в името на чистата съвест трябваше да се провери. Пък и за отчетността щеше да е полезно — всеки момент можеха да му изискат писмен рапорт за извършената през последната седмица работа, а по убийството на служителката от апарата на Държавната дума той нямаше да има какво да отчете. Антон помоли Роман Дзюба да го прикрие и замина за мястото, където се строеше вилата на Ина Викторовна.
То се намираше в онази част на „Рубльовка“, в която още бяха запазени къщи от времената, когато на никого и през ум не му е минавало, че тази територия ще стане особено престижна. Наистина заможните хора отдавна бяха стигнали до „Раздори“, но имаше и най-обикновени едноетажни и двуетажни стари къщички, в които живееха най-обикновени хора. Именно такава стара, отдавна овехтяла къща с доста голям парцел бе съществувала някога в съседство с парцела, принадлежащ на убитата. Някога — защото сега на това място нямаше никаква къща. Но пък временна ограда обединяваше двата парцела в едно доста голямо пространство.
Антон постоя край оградата, позволи си за няколко минути да се абстрахира от работата си и просто да помечтае: ако можеше да има такова място и на него къща, колко добре щяха да се чувстват децата му, Василиса и Стьопка, ей там щеше да постави люлка, ей тук можеше да изкопае малък басейн, а в най-отдалечения ъгъл — къщичка за куче, Васка отдавна моли за кученце. Както и клетка за зайци, за които мечтае малкият Стьопка.
Антон тръсна глава, скептично се усмихна — той никога няма да има толкова пари! — и тръгна към къщичките. Трябваше да си поговори със съседите за убитата Ефимова.
В първата къща, на чиято врата почука, нямаше никого. Но в следващата му отвори як широкоплещест мъж с патерица, на около шейсет години, с хитри живи очи и доста очевидни следи от махмурлук. Представи се като Борис Илич и изрази пълна готовност да поговори за голямата началничка от Държавната дума, която той, разбира се, изобщо не познавал отблизо, но инак я знаел, вярно. Борис Илич разказа, че Ефимова купила парцела преди две години, но кой знае защо не започнала да строи.
— После се разбра защо се е бавела: до нея е парцелът на Маклигини — разказваше Борис Илич бавно, с явно удоволствие.
Особено му харесваше, че Антон си записва думите му. От време на време Борис Илич дори правеше малка пауза, ако му се стореше, че гостенинът не успява да запише дословно повествованието му.
— Искала е да се разшири, земята не й е стигала, сигурно си беше планирала да вдигне царски чертози. С една дума, започна да врънка Маклигини да й продадат парцела, между другото, предлагаше добри пари, което е вярно, вярно е, не беше стисната, честна жена. Когато Валка Маклигина ми каза колко, щях да падна. Продавай, викам, какво има да му мислиш, това са луди пари, ами че вие ще можете да си подобрите градското жилище, да си купите по-голям апартамент, ей на, дъщеря ви се омъжи, сигурно ще ражда, къде ще се побирате петимата.