Ето че и днес в отговор на поредния въпрос на Лиза „Мислиш ли нещо за женитба?“ той отново, както и миналия път, отвърна:
— Ти не бива да се омъжваш за мен. Отношенията ни са безперспективни.
— Но аз искам! — навъси се Лиза и тропна с юмруче по масата, на която пиеха чай. — Искам да стана твоя жена! И ти го искаш.
В това обаче Антон Сташис някак се съмняваше. А може би това бяха глупави съмнения, предизвикани от всички други обстоятелства?
— Лиза, баща ти никога няма да ти позволи!
— Ами нека! От къде накъде трябва да му искам разрешение? Не съм дете в края на краищата!
— Готова ли си да рискуваш отношенията с баща си? — Антон не успя да скрие недоверието и дори неодобрението си и това, разбира се, не остана скрито за Лиза. Нейните големи тъмносиви очи изсветляха и станаха студени.
Антон беше човек, рано изгубил семейството си, затова много ценеше роднинските връзки и смяташе, че те в никакъв случай не бива да се пренебрегват. Лиза бе израснала в любов, тя имаше майка и баща, новата съпруга на баща й, съпрузите на майка й, поради което възприемаше като даденост, като нещо разбиращо се от само себе си наличието на обичащи я и обичани роднини. И през ум не й бе минавало колко тежко и самотно е да се живее без близки, така че сега тя бе готова да скъса дори отношенията си с баща си. Което не беше приемливо. Самата тя после нямаше да прости тази своя жертва на Антон и щеше да го боде с нея в очите при всяка възможност.
— Лиза, разбери, моля ти се, бракът с мен не е вариант за тебе. Ти няма да зарежеш кариерата си, своята дисертация и да се превърнеш в домакиня, нали? Трябва ти съвсем друг съпруг.
Тя стана от масата, отиде до стената и застана с ръце, скръстени на гърдите.
„Затвори се — машинално си отбеляза Антон. — Не иска да ме чуе.“
— Така значи?! Вълнува те кариерата ми? Ами направи нещо, така че тя да не пострада. Казваш, че не можем да бъдем заедно, но при това не правиш нищо, за да можем. Ни-щич-ко!
— Какво искаш да направя? — уморено попита той.
— Ти толкова си се вкопчил в работата си, а ако наистина искаше да се ожениш за мен, щеше да помислиш как да я смениш.
Всеки път едно и също. На това място Антон обикновено също става, облича се, мълчаливо целува Лиза, казва: „Хайде да не се караме, мила“ — и си тръгва.
После се чувства ужасно виновен, защото разбира, че Лиза е права, и същевременно, че нещо му пречи да се съгласи с нея. Това го тревожи все повече и повече, и той не може да си намери място от яд, и е нервен, и не знае какво ще прави, когато годеникът на Еля най-сетне приключи с бракоразводните си дела и официално оформи отношенията си с Елвира, след което, според собствените му уверения, няма да допусне съпругата му да работи като бавачка на чужди деца. Жена му трябва да стане стопанка на дома му и майка на общите им деца и в посочените планове няма да остане място за Василиса и Стьопка. От тази гледна точка женитбата за умна, красива, самостоятелна, при това влюбена в него млада жена изглежда единственият реален и удачен вариант.
Докато пътуваше по добре осветеното шосе към своя район, Антон Сташис изведнъж си помисли, че всъщност не му се жени много за Лиза. Да, беше силно влюбен в нея, беше увлечен и когато тя за пръв път заговори за брак, я подкрепи с ентусиазъм и дори започна да гради някакви вълшебни планове. Ала ето че напоследък все по-често започна да се замисля, че това не му е нужно. Или все пак му е нужно? Може би просто нещо не разбира?
Подразделенията на Главното управление на вътрешните работи на Москва, както е известно, са разположени не само в голямото красиво здание на „Петровка“ 38, но и в по-обикновени сгради в близките улици, по-точно — в уличките „Колобовские“. Именно там, на „Втора Колобовская“, Роман Дзюба се сблъска с Надежда Игоревна Риженко, следователка, с която неведнъж бе работил по различни дела. И дори дълго време беше влюбен в дъщерята на Надежда Игоревна, Лена, която не обръщаше никакво внимание на непохватния кавалер.
— Рома! — радостно възкликна Риженко. — Откога не съм те виждала! Е, как се чувстваш на новото място? Доволен ли си, че се премести?
— Ами май е нормално засега — усмихна се в отговор Дзюба.
— А защо не се отбиваш у нас? Впрочем, както разбирам, си сложил точката на Лена? Увехна вечната любов, а?
Дзюба се смути. Той наистина бе охладнял към Лена Риженко, хем това се бе случило внезапно, само за няколко минути. Оттогава бе престанал да използва всеки възможен повод да се отбие в дома на следователката.