— Хайде не се изчервявай, де — разсмя се Надежда Игоревна. — Всичко е наред, не ти трябва въртиопашка като моята Ленка. Ти си свястно момче и ти трябва сериозно момиче.
„Трябва ми Дуня — помисли си той, дори без да забележи, че при мисълта за нея неволно започна да се усмихва. — Само с нея ми е хубаво. И само тя ме разбира напълно и докрай. Вярно, не знам защо, но мама никак не я харесва: оценителска в заложна къща, без висше образование, от обикновено семейство. Виж, Ленка Риженко сигурно би й харесала. Но аз пак ще се оженя за Дуня.“
— Значи не ми се сърдите? — някак съвсем по детински попита Роман.
— Радвам се за теб, глупчо! С моята Ленка щеше много да патиш.
И внезапно Дзюба се реши. Макар да разбираше, че решава да постъпи абсолютно неправилно и ще му трият сол на главата за това. Но след вчерашната среща със следователя Баглаев сякаш дяволът на противоречието се бе вселил в Рома. И младият оперативен работник не беше в състояние да надвие този чевръст, хитър и нахален демон.
— Надежда Игоревна, може ли да се посъветвам с вас за нещо?
— Давай — кимна тя, — само че бързичко, трябва да вървя.
— Не, не може да стане бързо — поклати глава Дзюба. — Много има за разказване.
— Тогава ела довечера вкъщи, след осем, става ли? Не бой се, Ленка няма да си е у дома, замина за два дни с приятели извън града.
„Защо го правя? — дълго се чудеше на себе си Дзюба, след като се раздели с Риженко. — Глупак! Ще си изпатя здравата. Но и не мога да не го направя.“
— Ти къде тръгна? — недоволно попита Владислав Николаевич Стасов, когато Анастасия Каменская, след като му предаде отчета си за свършената работа, стана да си върви. — Имам нова задача за тебе.
Настя се обърна към него и направи равнодушна физиономия.
— А не ми ли възлагаш множко задачи? Не, аз, естествено, мога да променя плановете си и за никъде да не заминавам, ама да не се оплакваш после.
На лицето на Владислав Николаевич се изписаха поред учудване, недоволство, после сарказъм и чак накрая — именно онова, което искаше да постигне Каменская: радост от едно предположение.
— С Лиля ли ще се виждаш? Е, слава богу! Вече мислех, че си решила да игнорираш молбата ми.
— Ха, че как ще игнорирам тебе — позасмя се Настя. — Щерка ти е станала страшно делова, денят й е разпределен до последната минута, недостъпна е. Та ето, Елизавета Владиславовна ми определи да се вместя в четирийсетте минути нейно пътуване от Института за държавата и правото на „Знаменка“ до жилището на нейния научен ръководител в района на Кутузовския проспект. Така че днес ще трябва да поработя като личен шофьор на твоята принцеса.
Владислав Николаевич смутено сведе очи. Той напълно справедливо се смяташе отговорен за възпитанието на дъщеря си.
— Ася, и друго исках да ти кажа. Само че не ме убивай веднага. Тя не иска да я наричаме Лиля, както в детството й.
— Така ли?! — От изненада Настя се поспря и дори остави чантата си на бюрото. — А как да я наричам? По име и бащино ли?
— Иска да й казваме Лиза.
— И защо, интересно? Цял живот беше Лиля, какво се е променило сега?
— Настя, хайде не ме тормози, за бога! — примоли се той. — И на мен ми е неприятно, че се налага да те притеснявам. Ами не знам какво да правя с нея. Съвсем я изтървах. Ако я наричаш Лиля, може да ти даде пътя.
— Добре — въздъхна Настя, — нека бъде Лиза.
Лиля, по-точно Лиза Стасова, която Настя Каменская си спомняше като сериозно, но много добро и усмихнато момиченце, се бе превърнала в напълно пораснала млада жена, още по-сериозна. Във всеки случай, когато Настя, приближавайки по „Знаменка“ към сградата, в която се намираше Институтът за държавата и правото, видя застаналата пред входа дъщеря на Стасов, лицето на Лиза беше съсредоточено и строго. Вярно, само след няколко мига го озари прелестна усмивка.
„Прав е Владик — помисли си Настя. — В такова момиче всеки ще се влюби.“
Лиза с важна походка дойде до колата и се качи отпред, до Настя.
— Трябва да стигна до „Кутузовски“, в района на Триумфалната арка — делово каза тя. — Там ще ви покажа къде точно.
— Слушам, генерале мой — усмихна се в отговор Анастасия. — А няма ли да се поздравим?
— Не се формализирайте — строго отговори Лиза. — С Вас се поздравихме вече днес, по телефона. Лельо Настя, хайде да минем веднага на темата! Татко ли ви прати? Заради Антон?