Настя спря пред блока.
— Съжалявам, че те разстроих, скъпа Лиза, но преди да се разделим, искам да ти задам един въпрос. Вероятно изключително неприятен. И не ми трябва отговор. Отговорът е нужен на теб. Така че аз ще те попитам, а ти помисли. Готова ли си?
Лиза, която вече беше хванала дръжката на вратата и беше готова да слезе, я погледна с недоумение и напрегнато отговори:
— Да речем, че съм готова. Какво толкова страшно ще ме попитате, та трябва и да се подготвям?
Настя мислено се позасмя, но се постара да запази сериозна физиономия.
— Сигурна ли си, че Антон много иска да се ожени за теб?
Това беше удар под кръста. Настя дори се засрами за няколко секунди. Лицето на Лиза се разкриви едновременно от болка и омраза. Ето, сдоби се с още един враг, и той не е някой закоравял мошеник или подъл негодник, а младо момиче, наивно и неопитно, неизпитало още истинската болка, която рано или късно причинява личният живот. Не, не я бива Анастасия Каменская за наставник на младежта, определено не я бива! И с осемнайсетгодишния си племенник не се справя, и с двайсет и шест годишната Лиза се скара, не можа да намери верния тон и нужните думи. Обиди момичето.
Но ако на Лиза Стасова явно не й достигаше жизнен опит, то сила на духа имаше предостатъчно. Бавно слезе от колата, изправи се в цял ръст и преди да затвори вратата, силно и отчетливо произнесе:
— Да, сигурна съм. Антон ме обича и иска да се ожени за мен. И ще се ожени. Обещавам ви.
Обърна се и тръгна към входа. Настя гледаше след нея и насмешливо си мислеше, че бездарно бе провалила задачата, поставена от Стасов. Както и да е, не й е за пръв път. Вярно, след всичко това настроението й не беше добро, но пък днес можеше вече да не се връща в офиса и вместо това да отиде на стрелбището. И да изпита удоволствие от тренировката. Настя Каменская открай време обичаше да стреля, но докато работеше в полицията, така и не намираше време за редовни тренировки. Издържаше блестящо ежегодните зачоти в служебното стрелбище, но винаги бе искала повече. Ето че сега, когато се пенсионира, получи такава възможност. И стрелбища се появиха много, и време се намираше.
Докато пътуваше с колата си към Ала Владимировна Томашкевич, Олга Виторт току поглеждаше към магазините по пътя и си мислеше с какво ли друго би могла да зарадва актрисата. Всякаква дреболия би свършила работа: паста от любимата й сладкарница, ново списание с нейно интервю и снимка на обложката, албум на любимия й певец, чиито песни Ала бе слушала до безкрай още като младо момиче. Толкова й се искаше да й достави поне мъничко удоволствие!
Тя спря пред скъп супермаркет, който се славеше с прясно изпечени сладкиши от бутер тесто, бързо купи кроасани с шоколад, върна се в колата и сложи пакета на седалка, до загънатата в хартия и превързана с въженце картина в рамка. Олга беше дала платното в работилницата за рамки, днес бе взела картината и сега я носеше на Ала Владимировна. Господи, толкова малко може да направи за нея! Готова е да преобръща планини, да пресушава морета и да извършва всевъзможни подвизи в името и в чест на тази жена, на тази Велика актриса, а ето че е принудена да се задоволява с такива дреболии, като рамкиране и транспортиране на картини. И въпросът не е, че Олга не може да направи нещо, а че на Ала Томашкевич й е нужно толкова малко. По-точно толкова малко от това, което е реално по силите на Олга. Виж, тъкмо това, което наистина и е необходимо, Лара Крофт не може да й даде. И никой не може. Невъзможно е да се върне на актрисата това, което тя е загубила.
Ала Томашкевич беше с повече от двайсет години по-възрастна от Олга и това даде на рано осиротялата млада жена възможност да реализира своята нераздадена дъщерна любов. Ответна любов, майчина, тя никога няма да дочака. Но нима това е важното? Олга иска само едно: да служи на своя кумир, да й бъде нужна и полезна, да облекчи живота й с нещо, та било то дори дребно и незначително. Ето, Ала харесва тези картини — и Олга с готовност ги купува, предава ги в работилница, закачва ги по стените. Скоро по стените в просторното жилище на народната артистка няма да остане свободно място. Но за Ала тези доста еднообразни според Олга произведения на живописта означават много и значи Олга ще ги купува и носи. Ала всеки път се опитва да й ги плати, но тя за нищо на света не взема парите й. И всеки път Олга се учудва: нима не е ясно, че за нея е радост да направи услуга или подарък? Та това е толкова просто, толкова очевидно!