И отново Роман Дзюба се уплаши, че заради неговата молба сега пак ще започне кавга. Нима Надежда Игоревна сериозно мисли така? Нима у нея няма нито капка съчувствие към човека, който според твърдото убеждение на оперативния работник няма нищо общо с престъплението? А той, глупакът, смяташе, че следователката Риженко е добър и справедлив човек.
— Ах, колко сте била користолюбива, Надежда Игоревна — патетично изрече Кирган. — Извънредно съм ви благодарен, госпожо, но никак не бях очаквал от вас такава подлост, защото съм съвсем обратното на човека, за когото ме смятате.
И едва когато чу доста преиначения цитат от Островски и последвалия го продължителен весел смях на следователката и адвоката, Дзюба се успокои.
Тази сутрин Наталия Сергеевна Ламзина сякаш не беше на себе си. Вчера все някак успя да се стегне и що-годе добре да работи, да проведе занятията със студентите и дори да свърши едно-друго в домакинството си. Днес имаше свободен ден, без занятия, но Наталия Сергеевна се събуди с чувството, че главата й е пълна с памук, ръцете й се тресяха и не можеше да се съсредоточи върху нищо. Дълго не можа да си спомни къде е сложила купения вчера пакет кафе, после стъписано гледа кафемелачката и се опитва да се сети кое копче трябва да натисне. Когато на вратата се позвъни, тя, въпреки отдавна създадения навик, дори не погледна през шпионката и не попита кой е. Просто завъртя ключа и отвори.
На прага стоеше рижав як наглед младеж с пронизващо светлосини очи. Ламзина се опита да си спомни кой е, но не можа и помисли, че е някой от бившите ученици на мъжа й или пък момчето е сбъркало адреса.
— Наталия Сергеевна? — въпросително я погледна право в очите рижавият младеж.
— Да. Какво желаете? Кой сте?
— Аз съм от полицията. Старши лейтенант Роман Дзюба. Може ли да вляза?
Тя мълчаливо се отдръпна и направи път на гостенина. Сега ще трябва да свиква с постоянното общуване с хората, които арестуваха Валера, защото го смятат за убиец. Само да знаеше какво трябва да направи, за да ги убеди в обратното! Толкова се стара, толкова обяснява, привежда аргументи, но онези двамата, които я разпитваха няколко часа, не искаха нищо да слушат и разбират. Ето сега още един, сигурно също толкова настойчив и злобен, вероятно и той иска да вкара мъжа й в затвора за убийство. Което той не е извършил… Или все пак той е убил Миша Болтенков? Наталия Сергеевна нямаше точен отговор на този въпрос. И нямаше смисъл да крие това от себе си.
Все така мълчаливо тя влезе в хола, седна в един фотьойл и зачака новите въпроси. Разбира се, щяха да бъдат неприятни. Рижавият младеж на име Роман скромно приседна в края на дивана и тя, нали беше бивша спортистка, машинално и одобрително забеляза колко изправен държи той гърба си и какви изразителни мускули са издули тънкия му пуловер.
— Наталия Сергеевна, хайде да си поговорим за мъжа ви — подзе той.
Все така мълчаливо Ламзина кимна. Разбира се, за какво друго може да се говори с нея сега? Само за Валера. За това колко е мразел той Миша Болтенков и колко е искал да го убие.
— Валерий Петрович има ли врагове, или просто недоброжелатели?
Въпросът свари Наталия Сергеевна неподготвена. Тя беше очаквала, че сега ще започнат да я питат за пистолета — имал ли го е Валера, или не го е имал. Най-ужасното беше, че на разпита тя не излъга с нито една дума. В тяхното семейство наистина не беше прието да проверяват чантите и джобовете на другия, да ровят в шкафчета и чекмеджета, където другият слага свои лични вещи. Така че тя не знаеше дали Валера е имал пистолет, или не.
— Разбирате ли, младежо, светът на фигурното пързаляне е едно голямо змийско гнездо, много голямо — отговори тя и добави: — И много отровно. В този свят всички са врагове помежду си.
— Но все пак може би вие бихте назовали някои конкретни имена? — настоя Роман.
Наталия Сергеевна рязко вдигна глава.
— За какво ви са неговите врагове? Искате да отидете при тях и да ги попитате за Валера? Искате те да ви наприказват гадости за него? Искате да съберете доказателства, че мъжът ми е отрепка и е можел да убие Миша Болтенков? Как смеете да идвате тук и да ми задавате такива въпроси?
Тя сякаш чу гласа си отстрани и разбра, че без да забележи, се е развикала. Няколко пъти вдиша дълбоко и се постара да се овладее.
— Щом ви трябват враговете на мъжа ми — изрече вече по-спокойно, — потърсете си ги сам на друго място. Аз няма да ви помагам да погубвате Валера.