Като чуят такива приказки, родителите започват да се съмняват в треньора и да наблюдават тренировките. И обикновено намират именно това, което ги подтиква да вземат решения за смяна на треньора и прехвърлянето в друга група. Защо ли? Ами защото няма нито една „гладка“ група, на едно дете се отделя повече внимание, на друго по-малко и винаги има почва за родителска ревност. Съответно има място за недоволство. И когато отвън внушат на родителя, че на неговото дете се отделя по-малко внимание или треньорът го обучава недостатъчно технически грамотно, той започва да се замисля. После още едно обаждане и още едно… Ще се обади някой от началството, когото треньорът е помолил да се обади: „Прехвърлете се, ще бъдете по-добре, съветваме ви“. Обработват хубаво хората и в резултат спортистът напуска. В крайна сметка всичко добро, с което разполага треньорът, му го отнемат и той няма шанс да израсне като треньор. Ето защо има огромен брой перспективни талантливи кадри, чиито имена хората извън света на фигурното пързаляне никога няма да научат, защото те работят само в своя възрастов коридор и не им се позволява да обучат спортист и да го издигнат до шампионско ниво.
Вярно, имаше случаи и Наталия Ламзина прекрасно знаеше за тях от мъжа си, когато треньори, чиито ученици бяха се опитвали да примамят, научавайки за интригите на конкурентите си, са правили опити да противодействат. Например самият Валера веднъж се обади на такъв „завоевател“ и му каза: „Ще те напердаша, ако подмамваш мои спортисти!“. Конкурентът „завоевател“ не се спря и не се уплаши, а веднага отърча във Федерацията да се оплаква, че треньорът Ламзин го заплашил.
И не след дълго се обадиха на Валерий Петрович.
— Ти защо се държиш така? — попитаха го строго. — Защо си позволяваш да се заканваш на уважаван човек, заслужил треньор?
— Но на мен ми отнемат учениците.
— Ами ти работи по-добре — последва бащински съвет, — тогава те няма да те напускат.
Това беше чисто лицемерие. И именно по този начин, доколкото знаеше Наталия Сергеевна, завършваха всички опити за противопоставяне на подобен своеобразен рекет.
Тя добросъвестно се опита да обясни всичко това на младия оперативен работник, така че той да разбере.
— С една дума: Валера няма подкрепата на Федерацията — завърши тя, — затова в треньорските кръгове сега не е значима фигура, а следователно и враговете му са много по-малко, отколкото враговете на Болтенков.
— Сега ли? — напрегнато попита Роман. — А по-рано другояче ли беше?
— Да, по-рано беше друго. Имаше период, когато Федерацията подкрепяше Валера и оттам му дадоха възможност да работи с юноши старша възраст. Но това беше отдавна. Кажете, мога ли с нещо да помогна на мъжа си? Струва ми се, че мога да ви вярвам, вие не приличате на следователя и на онзи полицай, който ме разпитваше. Вие сте различен. Добър сте. Посъветвайте ме. Подскажете ми какво да правя — помоли Ламзина.
Рижавият оперативен работник извърна поглед, страните му поруменяха и тази руменина кой знае защо трогна Наталия Сергеевна.
— Може би трябва да дам някакви показания? — настоя тя. — Е, нали разбирате. По-особени показания. Може би трябваше да кажа, че съм видяла как Валера излезе от къщи онази вечер и че той с абсолютна сигурност не е носел оръжие? Следователят толкова наблягаше на този момент.
Роман я погледна учудено и неодобрително.
— Но нали вече сте дали показания, аз ги четох. Вие няколко пъти сте повторили, че сте били в кухнята в момента, когато Валерий Петрович е излязъл, и не сте го видели.
— Е, и какво? Когато ме призоват в съда и поискат да дам показания, ще кажа друго. Знам, много хора правят така. Ще обясня, че съм била в шок, а следователят се е възползвал от това, притискал ме е и ме е заплашвал. Може дори да ме е ударил. Това ще помогне на Валера, нали? Хайде не мълчете, поне една дума кажете, посъветвайте ме.
Роман стана от дивана и направи няколко крачки към прозореца и обратно, към вратата.
— Наталия Сергеевна, вие наистина ли сте сигурна, че мъжът ви не е имал оръжие? Само че честно. Тук сме сами с вас, не водя протокол. Никой няма да научи. Просто на мен самия ми е нужно да знам каква е ситуацията в действителност.
Тя трескаво се замисли. Ето, това е моментът на истината. Дали да се довери на това младо момче? Или да продължи да настоява на своето? Не, това е невъзможно, невъзможно е да продължи да живее, без да има доверие на никого.
— Не съм сигурна — каза тя и изпита невероятно облекчение. — Наистина никога не съм отваряла нито шкафчето му в спалнята, нито чекмеджетата на бюрото му, нито чантите и куфарите му. Не съм му проверявала и джобовете. Ето защо не мога да твърдя с абсолютна сигурност, че в нашата къща никога не е имало пистолет. Аз просто не знам. И наистина не видях Валера в момента, когато излезе, и не мога да се закълна, че тогава не е носел пистолет. Живяла съм с Валера двайсет и пет години, тази година отпразнувахме сребърна сватба. Познавам го както никой друг не го познава. Знам, че може да удари. Може да крещи. Може да нагруби и оскърби. Но не може да убие човек. Това е цялата истина.