А следователя го нямаше. И не се знаеше кога ще дойде. Ей така може да излезеш само да пиеш един чай и неуловимият Баглаев точно тогава ще се мерне, а после отново ще изчезне, та пак да трябва да го чакаш и гониш. Така ще мине и определеното от закона денонощие, пък върви после, та доказвай, че не умишлено, не с лоши намерения си пропуснал срока. Отношенията между следователите и частните детективи още не бяха стройно уредени и нямаха собствени традиции, така че едва ли си струваше да рискуваш с надеждата, че ще те разберат и ще ти простят, ще погледнат на това през пръсти. Човек трябва винаги да е готов за най-лошото. Такъв беше девизът на Владислав Стасов.
Всъщност именно този подход към нещата и към живота изобщо бе довел до обстоятелството, че връзката на дъщеря му с оперативния работник сега не даваше мира на Владислав Николаевич. Въображението му рисуваше най-мрачни картини и той виждаше последствията в най-черния възможен вид. С каквото и да се занимаваше Стасов, някаква част от мозъка му постоянно мислеше за Лиля и той понякога с недоволство забелязваше, че къде-къде по-рядко се замисля за по-малкия си син Гриша. Гриша беше момче без проблеми, завършваше училище, учеше се добре, готвеше се за кандидатстване. А и Таня, майката на Гриша, любимата съпруга на Стасов, винаги беше до детето и меко, но настойчиво го контролираше. А Лиля живееше сама, майка й, първата съпруга на Стасов, вече от година бе в Латинска Америка и още дълго нямаше да се върне от там. Вярно, Лиля беше съвсем пораснала, на двайсет и шест години, така че изглеждаше някак глупаво да я наглежда човек, но все пак майчиното око и навреме даденият умен съвет никак не са излишни на тази възраст. Впрочем какво ли око имаше Маргарита? Какъв ли умен съвет можеше да даде? Самата тя бе извършила толкова глупости с личния си живот, че… Кой поред й е сегашният съпруг? Четвъртият ли, третият ли, Стасов вече им изгуби броя. И това бяха само официалните съпрузи. Ами фактическите? Ами несвършващите любовници? Така че знае ли човек, може дори да е по-добре, че Рита не е в Москва сега. Стасов сам ще се справи, той няма да посъветва своята ненагледна принцеса за нещо лошо.
Когато до вратата, украсена с табелка „Ст. следовател Т. А. Баглаев, следовател К. В. Игнатов“, приближи средновисок рус мъж с приятно лице и стегната фигура, Владислав Николаевич бързо взе да преценява: кой от двамата е? Ако е Игнатов, за „просто следовател“ е възстаричък, на тази възраст, при нормално протекла кариера, отдавна е трябвало да стане „старши“. Очите му са умни, живи, кариерата на такъв човек трябва да е протекла добре. Значи това си ти, старши следователю Баглаев.
— Тимур Ахмедович?
Стасов стана и направи крачка към мъжа.
Той извади ключа от ключалката, прибра връзката в джоба си, но не отвори вратата. Само извърна глава към посетителя.
— Слушам ви.
И гласът му е приятен. Може този път да извади късмет, следователят да се окаже вменяем и той да няма никакви проблеми.
— Аз съм Стасов, Владислав Николаевич — представи се той и подаде на Баглаев визитна картичка с името на агенцията и всички реквизити. — Донесъл съм ви писмено уведомление.
— Уведомление? — веждите на Баглаев учудено помръднаха.
„Ясно — помисли си Стасов. — Досега никога не си е имал работа с частна агенция. Може и да е чел закона някога, отдавна, когато той беше приет, преди сто години, но не е виждал промените и допълненията към него и няма и представа как се прилага този закон. Да, няма да е лесно.“
— Е, влизайте — с явна неохота покани Тимур Ахмедович посетителя в кабинета си. — И за какво ще ме уведомите?
Стасов извади от папката листа с отпечатания на компютър текст и собствения му подпис, който бе подкрепил и с печата на фирмата. Интересно дали следователят ще се заяде с документа. Но какво всъщност може да каже? Какви претенции може да предяви към него? В закона никъде не е казано в каква форма трябва да е съставено подобно уведомление, така че следователят не би трябвало да има и основания да се заяжда. Както е съставено — така, важното е, че информацията е подадена в писмен вид и в съответния срок.
Баглаев обаче май наистина виждаше такъв документ за пръв път в живота си. На Владислав Николаевич дори му стана любопитно как опитният следовател ще излезе от ситуацията. Е, колко години трябва да минат, та процесът на информационното обезпечаване на наказателното съдопроизводство да стане нормален? Ей го, някакъв умник е измислил, че и в Русия трябва да има състезателност на процеса като в напредналите демократични страни! И в Наказателнопроцесуалния кодекс записаха тази, общо взето, правилна, но процедурно нерегламентирана идея.