И ето че в групата на треньора Ламзин се оформила една много добра двойка — способна, трудолюбива, много честолюбива. Как я били пропуснали от погледите си по-маститите треньори — не е ясно. Но фактът си оставал факт: Ламзин ги направил шампиони на Русия в младшата възраст. Увеличили му заплатата, започнали да се отнасят с уважение към него, дори му добавили лед. И други спортисти започнали да търсят място в групата на Ламзин.
И тогава Михаил Валентинович Болтенков решил да заграби чуждото съкровище. Разбрал се с една много известна дама, именита треньорка, която по онова време тренирала спортисти в Америка, а в Русия идвала от време на време. Тъкмо едно нейно посещение в родината съвпаднало с провеждането на някакви състезания в Двореца на спорта в Одинцово, в Подмосковието, в които трябвало да участва талантливата двойка на Ламзин. Михаил Валентинович подарил на дамата скъп пръстен и двамата се разбрали за всичко.
Болтенков завел почетната гостенка на състезанията и й показал родителите на младите спортисти. По-нататък всичко станало лесно и по отдавна отработена схема.
Треньорката отишла при родителите, представила се (изключително проформа, защото не било нужно тя да се представя — и без това обществеността, която се интересувала от фигурно пързаляне, я познавала по физиономия) и казала:
— Имате прекрасни деца, много талантливи, но при този треньор те вече са стигнали тавана си, а трябва още да растат. Жалко, за мен са прекалено млади, ако бяха три години по-големи, аз щях да ги взема в групата си. Щом поотраснат, непременно ще ги взема, ще тренират при мен в САЩ. А сега не е зле да поработят при Болтенков — точно това им трябва. За три години Болтенков ще ги подготви до нивото, на което аз ще ги приема и ще ги направя олимпийски шампиони. Имам доверие на Миша, след него спортистите бележат големи успехи, просто невероятни. Така че помислете.
Родителите на младите състезатели не мислили много, а веднага се въодушевили и започнали да внушават на децата да се преместят при Болтенков.
Гулин млъкна и отново хвърли на Настя напрегнат поглед. Сякаш очакваше нещо.
— Вероятно искате да попитате коя е била тази дама, треньорката? — каза той хем с опасение, хем с предизвикателство в тона. — Но имайте предвид: няма да назовавам никакви имена!
— Ама моля ви се, в никакъв случай — успокои го Анастасия. — Не ми трябват никакви имена. В случая името няма значение, нали това е било отдавна и не може да има отношение към сегашното убийство. За мен просто е важно да схвана механизма. Нищо не разбирам от вашата работа, затова всичко трябва да ми се обяснява подробно.
— Но аз няма да ви кажа и имената на спортистите — продължи да натъртва треньорът.
— Не е и нужно. Продължавайте, моля, много ми е интересно — усмихна се Настя.
Точно тогава от антрето се чуха гласовете на съпругата на Гулин и на децата.
— А кой ще си учи уроците? И без това днес не ходихте на училище, но нали все пак трябва да си ги научите!
— Абе има време — отговори мутиращото басче. — Какво сега, и на кино ли да не отидем?
— Ами обядът е след час! Какво ти кино! Бързо в стаята да си напишеш домашното по математика, ще проверя! И ти, Катерина, не ме гледай така, вече втора година носиш тройки по руски, срамота! Тьомка ви подкокоросва, а вие го гледате в устата. Хайде, сваляй маратонките, обувай пантофите и тръгвай да учиш правилата. Бързо, бързо!
— Добре де, ще хапнем нещо в града, не е проблем — отговори звънливо момичешко гласче.
На Настя неволно й направи впечатление този израз „в града“, толкова нехарактерен за жител на Москва.
— Знам аз какво ще хапнете там, в града — не се предаваше Гулина. — Просто забравете. Бързо да учите, след час ще изядете каквото трябва. А после може да отидете на кино.
Иззад вратата се чуха звуци, които показваха, че младите спортисти се преобуха и неохотно, но послушно тръгнаха към стаите, където им наредиха да си учат уроците. Виж ти, колко добре се справя с юношите съпругата на треньора! Да можеше и тя да се научи така да надвива племенника си. Впрочем той, вярно, е по-голям, а тези, ако се съди по гласовете, са между 12 и 14-годишни и все още се чувстват зависими от треньора. А Саня за нищо не зависи от леля си. Той, изглежда, е зависим само от приятелчето си Петручо, по-точно не от него самия, а от неговото мнение и желания. Ех, да можеше Саньок да е послушен като тези хлапета, тогава тя щеше да е спокойна поне за язвата му: момчето щеше да яде каквото му готви и нямаше да нарушава диетата.