Докато се качваше с асансьора към десетия етаж, където се намираше новият, купен с парите, спечелени от продажбата на парцела на „Рубльовка“, апартамент на Маклигини, Антон Сташис така и не успя да си отговори докрай на въпроса защо изобщо е дошъл тук. Какво иска да научи? В какво да се убеди? Че убитата преди два месеца Ина Викторовна Ефимова е уредила пожара, за да ги накара да продадат парцела? Добре, да речем, че е било така. И какво? Това е станало преди две години. Антон, преди да тръгне за Маклигини, събра за тях някаква информация и вече знаеше, че Павел Анатолиевич Маклигин е историк, доктор на науките, професор, а жена му Валентина Яковлевна Маклигина е управител на научната библиотека в същия институт, където професорства мъжът й. Двамата са спокойни, отдадени на работата си хора, ползват се с огромното уважение на колегите си, необикновено добри са, готови са да свалят последната риза от гърба си за благото не само на ближния, но и на почти непознат човек. Малко хора от друго измерение. Може ли да се предположи, че такива хора цели две години ще кроят планове за страшно отмъщение, а после и ще ги осъществят? Сигурно може. Всичко се случва в този живот.
— Извинете ни, за бога — виновно повтаряше Валентина Яковлевна Маклигина, докато непохватно лавираше между кашони и чували.
Антон трябваше внимателно да гледа в краката си и едновременно настрани, за да не се спъне в неразопакованите предмети.
— Ето, преместихме се преди няколко месеца, а още не успяваме да подредим. Хем и отпуск си взех специално, за да довършим работата с тези неща, и пак не ми стига времето.
Антон намери Павел Анатолиевич седнал до перваза, на който стърчаха купчини книги и лаптоп. Шнурът бе извървял криволичещ и сложен път от удължителя почти през цялата стая, за да стигне до контакта, скрит зад огромен отворен кашон с книги. Насред стаята се намираше импровизирана маса — свалена от пантите врата, поставена върху друг голям кашон.
— Тук се и храним — смутено поясни Валентина Яковлевна, като посочи съоръжението. — Цялата кухня е задръстена от мебели. Неприятна гледка, да. Още веднъж моля да ни извините.
Антон я увери, че не е нужно да се извиняват пред него, а същевременно с вътрешна усмивка си помисли: „Е, с какво толкова може да се занимава тя по цели дни, та да не намери време да подреди?“. Маклигина сякаш прочете мислите му.
— Разбирате ли, аз страдам от болестта на деветнайсети век, така я наричам аз. Щом видя книга, непременно трябва да я отворя, а отворя ли я, зачитам се и забравям за всичко. Тези кашони — тя направи широко движение с ръка, сякаш се опитваше да обхване всичко, намиращо се в стаята — са пълни с книги. Всеки ден се заричам, че няма да отворя нито една, докато не ги подредя, но нищо не излиза. И така седим с Павел по цели дни, и двамата с книги в ръцете.
Професор Маклигин се откъсна от работата си и прескачайки с дългите си крака кашоните, се добра до Антон и му подаде ръка. Дланта му беше корава и суха.
— Много ми е приятно, заповядайте — прозвуча приветливо ниският му глас, но погледът изглеждаше разсеян.
„Вярно, хора от друга планета“ — мярна се в главата на Антон.
— Сигурно сте дошли по въпроса за Ефимова? — попита професорът. — Видяхме информация за смъртта й в интернет. Но мисля, че това беше отдавна.
— Ама, Паша, остави човека да седне някъде! — плесна с ръце Валентина Яковлевна. — Ето, изберете си кой да е кашон… или да ви донеса табуретка от другата стая? Да не мислите, че нямаме столове, не, имаме, но всички са затрупани с дрехи. Нали знаете, вземаме, обличаме, после ги хвърляме на някой стол, намираме нещо друго и пак го хвърляме там. А сме четирима — с нас живеят и дъщеря ми и нейният съпруг — и всички ходим на работа, така че за нищо не намираме време. Лоша домакиня съм, вярно, извинявайте.
Антон отказа табуретка и приседна на здрав наглед, неотворен, облепен с тиксо кашон, натъпкан догоре с нещо твърдо. Сигурно с книги.
На въпроса за пожара Маклигини отговориха дружно и без видими колебания. Електрическата инсталация отдавна била изхабена, бушоните непрекъснато гърмели, на няколко пъти нещо пръскало искри. И за това не намирали време. Щом лампите светят, котлонът работи, чайникът завира — бива! Те не били капризни хора.