Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна познавали загиналото по време на пожара момиче, не го били и виждали.
Дъщеря им се омъжила за добро момче от малък провинциален град. И ето че веднъж, в началото на лятото на 2011 година, на зет им се обадил приятел от детинство и го помолил за съвет за по-малката си сестра: тя завършила гимназия с медал и искала да кандидатства в институт в Москва, та дали зетят можел да провери ще я приемат ли в общежитие, защото не познавали никого в Москва. Зетят обещал да разучи, казал това на тъста и тъщата си и те сами предложили: нека момичето живее на вилата им в Раздори, нищо страшно, ако те не отидат там един месец, биха я взели и в апартамента, макар че той бил много малък, но въпросът не бил, че щяло да им е тясно, а че момичето трябвало да учи, а те можели да му отделят място само в кухнята. Какво ти учене в кухнята? Трябвало и добре да се наспива, а как става това на походно легло в кухнята?
Зетят се зарадвал, горещо благодарил, обадил се на съученика си и му казал, че не е нужно никакво общежитие, там и без това няма никакви условия за учене, че там е абсолютен бардак, пълен с живеещи срещу заплащане гастарбайтери, така че момичето ще живее в тяхната вила. Когато тя пристигнала, той я взел от гарата и я завел в Раздори. Тя загинала още първата нощ. Маклигини дори не я видели.
Така значи. А Борис Илич, бившият съсед по вила на Маклигини, уверяваше, че момичето им било някаква далечна роднина. Едва ли е излъгал умишлено, най-вероятно просто не е знаел подробности.
Значи, зетят посрещнал и закарал гостенката в Раздори… Интересно. Може пък този зет да не е толкова добро момче, за каквото го смятат родителите на жена му? Да е изнасилил момичето и да го е убил. После, за да скрие престъплението, да е предизвикал пожара, знаел е за проблемните жици и е направил нещо съвсем дребно, но със сигурност водещо до подпалване, така че никаква експертиза после да не намери нищо.
— Добро момче е зет ви — каза Антон. — Днес рядко някой ще се захване да помага на землячка.
— Ами да, да — размаха ръце Валентина Яковлевна, — нашият Юрка е чудесен човек, много добър, обича нашата Катюша, уважава ни. И наистина е изключителен човек.
— С какво се занимава?
— Шофьор е, на дълги разстояния — отговори Павел Анатолиевич.
— Често ли отсъства за дълго време?
— Ами разбира се — разсеяно кимна професорът. — Такава му е работата.
Колкото и да се вслушваше в гласовете на съпрузите Маклигини, Антон не успя да забележи и най-малки признаци на недоволство или дори на пренебрежение към професията на зетя. Докторът на историческите науки и управителката на научна библиотека, и двамата кореняци московчани, не виждаха нищо особено във факта, че единствената им дъщеря, студентка в престижен университет, се е омъжила за тираджия от малко градче. Кой знае защо Маклигини, за разлика от бащата на Лиза, не се бяха опасявали, че бракът ще съсипе живота на момичето. Вероятно и те са искали Екатерина да се омъжи за момче от добро семейство, с висше образование и прилична професия. Или не са искали? Антон за пореден път се наруга, задето мислите му дори по време на работа неволно прескачат към неговия собствен личен живот.
— Ами искате ли чай? — внезапно предложи Валентина Яковлевна. — Хайде да пийнем чай със сандвичи, тъкмо сутринта купих пресен салам.
Без да изчака съгласието на гостенина, тя излезе от стаята. Павел Анатолиевич, изглежда, потъна в размислите си и изобщо забрави, че до него седи външен човек. Възцари се неловко мълчание.
— Апартаментът ви сигурно е голям — предпазливо попита Антон. — Валентина Яковлевна е в кухнята, а дотук не долита нито звук.
— Голям е, да — все така разсеяно кимна Маклигин. — По-рано живеехме много натясно, две мънички стаи, едната преходна, а от другата можеше да се излезе само в първата. И така младите минаваха през нас с Валя. Ужасно притеснение, особено вечер. Нали разбирате. И на нас ни беше неудобно. Но живеехме задружно, макар и трудно. Затова пък сега имаме истински палат. Всеки си има кът, никой на никого не пречи.
Изведнъж погледът му се проясни, очите му станаха ярки и остри, закачлива усмивка преобрази издълженото слабо лице.
— По-точно — никой на никого няма да пречи, когато най-сетне въведем ред тук. Сигурно ви е страх да гледате цялото това тържество на хаоса, нали? — весело се разсмя Маклигин. — Четирима големи здрави хора. Бременността на Катюшка не я броим, тя ще излезе в майчинство чак след месец — и никой няма достатъчно силна воля да отложи своите работи и да разопакова багажа. Не, към Юрка аз нямам претенции, точно той е готов, прибира се от рейс и всеки път казва: „Хайде, мамо Валя, командвайте — кое къде“. Валюша пет минути разтоварва кашоните с него и забива нос или в някоя книга, или в папка с документи и ръкописи. Юрка постои, постои над главата й двайсетина минути, махне с ръка и я остави на мира.