Види се, добро момче е този Юрка. Но роднините именно така говорят за много от насилниците. Колко прекрасни били, колко добри, колко кротки — на мравката път правели.
— А загиналото момиче красиво ли е било? — попита Антон.
Павел Анатолиевич сви рамене и понечи да отговори, но не успя: върна се съпругата му, понесла прост пластмасов поднос с чаши, чайник, хляб и голямо парче салам. Пак там, на подноса, имаше и дървена дъска и нож, който привлече вниманието на Антон: беше съвършено бял — и дръжката, и острието, и изглеждаше като пластмасов, някак детски, неистински.
Валентина започна да реже с този, приличащ на играчка нож хляба и салама.
— Ех, жалко, нямаме вестник — оплака се, скрил усмивката си, професорът. — Иначе спокойно можехме да аранжираме натюрморт от миналия век. Вие, младежо, вероятно вече не сте заварили такъв? На вестник сандвичи с малотраен колбас, типична картина от седемдесетте години. Може да се добавят и бутилка кефир със зелена капачка и две бири.
— И доматче — весело подзе Валентина Яковлевна. — Забрави доматчето.
Антон не откъсваше поглед от ножа, недоумяваше как с това парче пластмаса може толкова ловко и тънко да се режат филии.
— Интересно ножче имате — каза.
— Подариха ни го — отвърна Маклигина. — Отдавна го имаме. Много е удобен.
— От какво е направен?
Валентина Яковлевна го погледна учудено.
— Какво говорите, керамика е. Честно казано, и аз страшно се изненадах, когато видях този нож. Гледаш и не вярваш, че с него изобщо може да се отреже нещо. А ето че го използвам вече трета година… или четвърта.
Не, и все пак този нож е някак неистински. И самите Маклигини не са истински. По-точно истински са, разбира се, но такива, каквито вече отдавна няма. Освен във филмите.
— Валюша, младежът пита красиво ли е било момичето, което загина — каза професорът, след като сдъвка първата хапка. — Спомняш ли си, брат й дойде, показа ни нейни снимки.
— Спомням си, спомням си — закима Валентина Яковлевна. — Толкова ми беше мъчно за него! Целият беше почернял от мъка, не беше на себе си, помоли Юрка да го закара до мястото, където се е случило всичко. В Раздори, де, при нашата вила. Беше донесъл цял албум със снимки на сестра си и все ги гледаше, гледаше. И плачеше.
— Е, та красива ли беше? — повтори въпроса си Антон.
— Не бих казала — премести поглед към мъжа си Валентина Яковлевна, сякаш преадресираше въпроса към него.
Мъжът й чу въпроса и отговори:
— Най-обикновена. Дори май грозничка. Не, младежо, неправилно се изразих. Има жени с неправилни черти на лицето и непропорционални фигури, но в тях има толкова чар, че… А има жени без чар и тогава вече не е важно какво лице и каква фигура имат. Те не могат да бъдат привлекателни. Та това момиче, землячката на Юра, беше именно такава, момиче без чар.
— Но нали не сте я виждали — възрази Антон. — По снимките не може да се съди. Може пък да е била много обаятелна.
— По снимки може прекрасно да се съди — категорично отсече Маклигин. — Повярвайте ми, младежо.
И отново Антон, без да иска, се върна в мислите си към Лиза. Красива ли е? Да, разбира се. Обаятелна? Безспорно. Умна? Дори много. Е, защо тогава той не иска да се ожени за нея? Причината съвсем определено не е в нейната кариера и в отношението на баща й, Владислав Николаевич. Причината е някъде другаде. Но къде е? И какво да прави с това сега? Как да постъпи?
Тръсна глава и се насили да се върне към работата. Попита какво е станало после, след пожара. Разказът на Павел Анатолиевич по нищо не се различаваше от това, което бе разказал на Антон съседът им от Раздори, Борис Илич. Маклигини нямали пари за възстановяване на къщата и отишли при Ефимова да поговорят за продажбата на парцела. Сумата, предложена от Ина Викторовна, била достатъчна за съществено разширяване на жилищната им площ. И те се решили.
Антон шофираше към „Петровка“, изпълнен с досада и ядосан на себе си. Няколко часа бяха отишли на вятъра. Защо трябваше да ходи при тези Маклигини? Какво смяташе да научи там? В какво да се увери? Дали тези хора може да са били убийци? Глупости, пълна идиотщина! Вярно, версията за някаква връзка на зетя Юрий Шокин със смъртта на момичето и евентуалния палеж на къщата имаше право на съществуване, но пък със сигурност не можеше да има отношение към убийството на Ефимова. Пак си загуби времето за безсмислици, а Роман Дзюба се трепе там с убийството на треньора.