Не, без Антон определено няма да се справи.
— Какво е това? — слиса се Сташис, когато Роман му подаде мобилния си телефон с вече набран номер — оставаше само да натисне копчето „набери“.
— Това е потенциален свидетел.
— А защо не се обадиш ти?
— Страх ме е от нея — призна Дзюба. — Не знам как да говоря, та тя да се съгласи да се видим. Страх ме е да не разваля работата.
Разказа накратко коя е Тамила Варламовна и защо трябва непременно да поговорят с нея. Антон мълчаливо го изслуша, кимна и се обади. Въпреки опасенията на Дзюба, за среща се разбраха лесно. Тамила Варламовна разреши на оперативните работници да я посетят още сега.
— И защо трябваше да се страхуваш? — каза Сташис и върна телефона на Роман. — Нормална лелка, много приятно говори. Защо реши, че ще е хаплива?
— Ами ти знаеш ли на колко е години?! На осемдесет и три! Родена е преди век — взе да се оправдава Дзюба. — Моите родители още не са били родени, когато тя вече е упражнявала професията си. Като си представих това, и се стреснах. Защото мен и четирийсетгодишни ме смятат за сополанко, камо ли старците.
Очите на Антон странно блеснаха.
— Осемдесет и три, казваш? — проточи той. — А гласът й никак не звучи като на стар човек. Добре, ще видим на място. Качвай се в колата, тръгваме.
Роман все не можеше да разбере настроението на своя колега. Докато се настаняваше на предната седалка и си слагаше колана, той буквално с кожата си усещаше напрежението и раздразнението, които излъчваше Антон. Защо ли се ядосва? Пак ли Дзюба е направил нещо неправилно? Или нещо не върви в личния му живот? Или началството го тормози по други дела?
— Е — заканително каза Антон, когато излязоха с колата му на широкото шосе, — и откъде у тебе такива неочаквани идеи?
Ярките сини очи на Роман изразяваха абсолютна невинност.
— Какви идеи? Защо да са неочаквани?
— Защото през цялото време, откак работим по Болтенков, нито веднъж не беше заговарял за спортни журналисти. Всички твои свидетели бяха треньори, хореографи, спортисти или административни служители от спортни школи. Откъде изведнъж те споходи мисълта да разпитваш журналисти?
— А, отникъде.
— Ясно — отсече Антон и погледна в огледалото за обратно виждане: някакъв не твърде адекватен шофьор караше една яркочервена спортна кола и той трябваше да се постарае да не му подложи задния си калник или лявата си врата. — Значи така. Баглаев предупреди всички ни, че по делото сега работят частни детективи. Естествено, по поръчка на Виталик Кирган. И си се срещал с някого от тези доморасли детективи. Какво, ще отречеш ли?
— Срещнах се — честно отговори Роман. — И какво от това? Нали ти обясних…
— Прекрасно си спомням всичко, което ми обясни — ядосано го прекъсна Сташис. — Но аз на свой ред още веднъж ти обяснявам, щом си толкова тъп и не разбираш…
Не успя да довърши, защото Дзюба с тих глас прекъсна монолога му:
— Антоне, това беше Каменская. Каза да ти предам много поздрави.
— Кой?!
Сташис едва не изтърва волана, но навреме се опомни и изправи кривналата надясно кола. Шофьорът на приближаващата по съседната лента кола сърдито натисна клаксона.
— Каменская, Анастасия Павловна — вече по-силно и уверено повтори Роман.
— Маамустара!
Десетина минути в колата цареше мълчание. Роман току поглеждаше изкосо колегата си и се опитваше да отгатне за какво мисли той. Никак не му се искаше Тоха да се ядосва.
— Казвай — най-сетне рече Сташис.
И Дзюба въздъхна с облекчение.
Докато стигнаха до сградата, където живееше Тамила Варламовна Аласания, Роман успя да разкаже на Антон и това, което бе научил през последните дни, и информацията, която бе споделила с него Каменская. Когато се качваха с асансьора към седмия етаж, Антон сигурно за десети път повтори:
— Ако научи Баглаев, ще ни убие. Внимавай, Рома!
И Дзюба за десети път го увери:
— Няма да научи.
Отвори им чернокосо тъмнооко момиче на дванайсетина години.
— Тамила! — извика тя някъде към дъното на апартамента, който инак се стори на оперативните работници някак бездънен. — Търсят те ченгетата.
Дзюба тихичко изпръхтя и се разсмя.
— Покани ги тук — чу се дрезгав глас на пушач, но в никакъв случай старчески.
— Последвайте ме, господа офицери — насмешливо пропя момичето и поведе гостите по дългия коридор покрай многобройни врати.
„Голямо комунално жилище, от някогашните — помисли си Роман. — Странно, че са направили само козметичен ремонт, никакви разширения. Знам ги аз тези апартаменти, влизал съм в такива.“