След пет минути Дзюба имаше адреса, на който живееше вдовицата на Николай Никитич Аникеев.
Ключът едва се завъртя и вратата се отвори. Значи Вардан си е вкъщи и пак не е заключил отвътре, както е редно. Е, какво да го правиш? Момчето е на дванайсет, вече трябва да бъде съвсем самостоятелен, отговорен, а още не може да се научи да заключва.
Хрант Артурович Ханджумян събу и грижливо намести в специалната дървена поставка обувките си, надяна домашните пантофи и отиде в кабинета, за да остави там чантата с документите. Той почиташе реда във всичко. Чантата, дори да е съвсем празна, не бива да се търкаля където ти падне, мястото й е в кабинета на втория етаж.
На стълбището Хрант Артурович едва не се препъна: синът му пак бе оставил на площадката сака със спортния екип и кънките. Ей, странен навик има това дете: занася сака точно до средата на стълбището и го хвърля на площадката.
„Сигурно толкова се уморява от тренировката, че няма сили да изкачи вторите стълби с тежкия сак в ръка“ — с усмивка си помисли Хрант Артурович.
Когато имаше възможност, той се стараеше да отиде до Ледения дворец и да вземе сина си след вечерната тренировка. Но невинаги можеше да го прави.
Той много обичаше по-малкия си син, който му подари Гоар, втората му съпруга. И името му избра той: на арменски Вардан означава „награда“.
Хрант Артурович остави чантата на бюрото в кабинета си и надникна в стаята на сина си. Вардан се беше проснал на дивана със затворени очи и слушалки в ушите, а телевизорът с огромен екран работеше без звук. Нищо чудно, че момчето не бе чуло нито как тропна входната врата, нито как баща му влезе в стаята. Хрант Артурович тихичко докосна ръката на сина си и подръпна шнура на слушалките. Очите, обрамчени с гъсти черни ресници, моментално се отвориха, радостна усмивка огря личицето му.
— Здрасти, тате.
— Здрасти, сине. Днес си се прибрал рано. Случило ли се е нещо?
— Завършихме тренировката половин час по-рано — обясни момчето. — Имат някакво събрание.
— Научи ли си уроците?
— Още следобед, между тренировките.
— А къде е майка ти?
Гоар не пожела да си седи вкъщи, макар че Хрант Артурович спокойно можеше да издържа неработеща съпруга: бизнесът му процъфтяваше и макар и доста скромен, за да носи свръхдоходи, беше стабилен и безопасен. Единственото, за което настоя Ханджумян, беше непълното работно време: искаше му се, когато се прибира от офиса, любимата му съпруга да го чака вкъщи. Сега беше вече почти девет вечерта и той се почуди защо Гоар още я нямаше.
— Изтича до леля Люба от третия етаж за червен пипер, нещо ти готвеше за вечеря, а пиперът й се свършил.
Хрант Артурович облекчено си пое дъх. Слава богу, нищо не се е случило, никакви изненади. Прекрасно познаваше Люба от третия етаж и определено знаеше, че Гоар няма да се прибере оттам скоро: заприказваха ли се двете жени, времето за тях вече не съществуваше.
Отиде в спалнята, съблече и окачи в гардероба костюма и ризата, облече си домашните дрехи и се върна в кабинета. Обади се на Гоар по мобилния.
— Прибрах се — съобщи с усмивка, когато чу уплашения глас на жена си, която вероятно едва сега бе усетила, че се е заплеснала в разговора с приятелката си, а мъжът й вече си е вкъщи и чака вечерята си.
— Тичам! — бързо изрече Гоар.
Опитният Хрант Артурович пресметна колко време ще трябва на Гоар да се придвижи от апартамента на Люба: около пет минути ще ахка и ще се вайка, задето е изтървала часа, когато се прибира мъжът й, още около пет минути Люба ще я съветва как да постъпи и какво да каже за свое оправдание, после около три минути дамите ще се наговарят за нещо „за утре“, плюс самия път от третия до петия етаж. Общо поне петнайсет минути. Напълно достатъчно, за да включи компютъра и да прегледа пощата.
Да се чудиш просто колко писма успяват да се натъпчат в електронната пощенска кутия само за час и половина, които човек прекарва по пътя от работата си към къщи! Хрант Артурович, който обичаше реда във всичко, винаги в края на работното време преглеждаше пощата си. И когато се прибереше, неизменно намираше купчини нови съобщения. Повечето от половината бяха разни глупости, можеше дори да не ги отваря — разнообразни реклами и информация от фирми, които не представляваха никакъв интерес за бизнеса му. Три писма от роднини, които отвори и прочете, а щеше да им отговори след вечеря — без бързане, с удоволствие щеше да откликне на въпросите им. Ханджумян имаше много роднини, разпилени из целия свят, и с всичките водеше оживена кореспонденция.
Още няколко писма имаха делови характер, към тях бяха прикрепени файлове с текстове на договори, проекти, бизнеспланове и предложения.