И още едно писмо. Адресът на изпращача му беше непознат. Хрант Артурович прочете краткия текст и се намръщи. Поръчан сте. Но това може да се поправи. Ако сте готов да преговаряте… Следваха някакви сложни указания, които Ханджумян дори не дочете. Такова писмо получава вече за четвърти път през последните три месеца. Поръчали го били! Хайде де. Как пък не е повярвал. Обикновен рекет, за да му измъкнат пари.
На първия етаж тропна врата, чуха се тежки забързани стъпки: прибра се Гоар. След като роди Вардан, пухкавото момиче доста напълня, но на Грант това му харесваше и той категорично забраняваше на жена си да пази диети. Забраната бе посрещната с ентусиазъм — Гоар обичаше да си похапва вкусни неща.
Изключи компютъра и слезе да вечеря. Щом прегърна жена си, настроението му, леко развалено от анонимното писмо, отново стана превъзходно. А тъй като Гоар готвеше просто прекрасно, към края на вечерята Хрант Артурович Ханджумян напълно забрави за странното писмо.
Вдовицата на Николай Никитич Аникеев, заподозрения в педофилия и починал от инфаркт треньор, посрещна Дзюба извънредно нелюбезно.
— Това е омерзителна история, която струваше живота на мъжа ми — рязко изрече тя дори без да покани оперативния работник в стаята или поне в кухнята.
От нея го лъхна гъста вълна тъмна лепкава омраза. Широкоплещестият Роман пристъпваше от крак на крак в малкото тясно антре и мечтаеше само за едно: по-скоро да научи каквото му трябва и да си тръгне. Аникеева отговаряше кратко и едносрично, при това очите й бяха пълни с презрение, сякаш именно той, Роман Дзюба, беше виновен за случилото се с Николай Никитич.
Аникееви имали две деца, но те били твърде далеч и от спорта, и от Москва, синът със семейството си живеел и работел в Далечния изток, дъщерята била омъжена в Амстердам и живеела там. След погребението на баща им децата не били идвали в Москва. Ученици? Да, разбира се, семейството на треньора е второто семейство на спортиста, понякога дори и повече, та нали треньорът и спортистът прекарват страшно много време заедно.
— Ние с мъжа ми ставахме почти втори родители за някои от децата — леко омекна при тези думи гласът на Аникеева. — И някои ученици на мъжа ми и до днес често ме навестяват, помагат ми с каквото могат.
Ето на, откъм децата — пълна нула, едва ли те имат нещо общо с убийството на Болтенков, но пък има смисъл да се поинтересуваме от учениците по-подробно. Замислена за нещо, Аникеева изреди четири имена на хора, които най-често я посещавали. Трите бяха женски. Едно — мъжко. Гера Марченко.
— Виж ти, и момче идва — престори се на много учуден Дзюба. — Обикновено на момичетата е по-присъщо да се грижат за учителите си, да не ги забравят. Момчетата сигурно са неблагодарни, нали?
— Гера е много добро момче — топло изрече Аникеева, — винаги се старае да направи нещо за мен и между другото, идва при мен по-често от момичетата. Макар че винаги му казвам: вече си голям, време ти е да мислиш за момичета, да ходиш на срещи, а ти си губиш времето за мен, старата жена.
— На срещи? А на колко е години?
— На двайсет и две.
Ето сега Дзюба истински се изненада. Как така на двайсет и две? Преди година, когато се е случила тази история, Гера Марченко отдавна вече не е бил в група младша възраст, а Аникеев не е имал и не е можел да има старша.
— Нима Николай Никитич е тренирал и групи старша възраст?
— Гера отдавна не кара кънки, напусна спорта на четиринайсет години, след сериозна травма, но никога не забрави учителя си. Момчето има рядко предано сърце, в наше време малко хора имат такива.
„Което е вярно, вярно е — помисли си Роман. — Предаността към учителя изобщо е рядко явление, а особено сега и особено при мъжете. Изглежда, този необикновен Гера Марченко е тъкмо човекът, който ни трябва.“
— Кажете, моля, Гера опитвал ли е да обсъжда с вас причините за случилото се с Николай Никитич? Може би е обвинявал някого — зададе той въпрос, който не биваше да задава.
Но Роман Дзюба разбра това твърде късно. Изпълнилата малкото антре атмосфера на омраза и презрение от тъмна и лепкава моментално стана люта.
— Да не сте полудели?! — превърна се в крясък гласът на Аникеева. — Как смеете да подозирате Гера? Прекрасно виждам какво си мислите, цяла Москва говори само за убийството на този мерзавец и вие се каните да обвините в него Гера! Няма да успеете, да знаете!
Дзюба се опита да намери път назад, но кой знае защо не съумя да произнесе нищо свързано: под натиска на тази немлада, пламнала от ярост жена съвсем се стъписа.