— Ти нищо не знаеш! Тя е много нещастна жена, нервите й са на скъсване, неотдавна погреба мъжа си, а преди това живееше в някакъв ад. Мъжът й се държеше зле с нея, унижаваше я, буквално му беше изтривалка. А сега тя остана съвсем сама, страда от самотата, не може да я понася. Зле се чувства, разбираш ли? И аз не мога да я оставя без подкрепа, щом ме моли да отида. Не е човешко.
— Е, ами всъщност, щом мъжът й се е държал зле с нея, тя сега трябва да се радва и да цъфти, а не да страда — каза мениджърът Володя. — Какво, биел ли я е? Или е водил пред очите й други жени вкъщи? Или какво?
Олга въздъхна. Какви примитивни представи има този Володя! Бой и изневери — това според него е най-лошото, а всичко останало е допустимо и не може да се оценява като лошо.
— Той например я е принуждавал да мисли, че е глупава, че забравя, че не е никакъв професионалист. Лъжел е, обърквал я е, а после й е внушавал, че е забравила нещо и за нищо не я бива.
— Ааа — разбиращо проточи мениджърът. — Позната история.
— В какъв смисъл? — учуди се Олга.
— Ами имаше един такъв филм, казва се „Газова светлина“, е, преди сто години. Разпространен похват за манипулиране на хора, и в семейството, и в работата.
— „Газова светлина“ ли? Не съм го гледала. Дори не бях чувала за такъв.
Володя мълчаливо кимна и заби поглед в компютъра си. Олга отиде зад преградката, включи своя компютър и въведе в търсачката заглавието на филма. Резултатът доста я озадачи: режисьорът Джордж Кюкор бе заснел „Газова светлина“ още през 1944 година. Тоест излизаше, че скромният и незабележим мениджър Володя говори за филм, създаден много години преди раждането му. Дори да са го прожектирали в съветско време, това сигурно се е случило, когато момчето още не е могло да го гледа. Странно. Откъде ли Володя изобщо знае за този филм? Някак не личи той да има в този живот някакви интереси освен онези, за които Олга е прекрасно осведомена.
— Интересува те старото американско кино, така ли? — попита, като отиде до бюрото му.
— По неволя — позасмя се и кимна Володя. — Мама се занимава с това професионално, та и аз прихванах. Между другото, тези стари холивудски филми са нещо много ценно. Отначало ми се струваше, че са някаква вехтория, а после се загледах и дори започнаха да ми харесват. Във всеки случай направени са много по-солидно и професионално от онези, които се снимат сега.
Кой знае защо думите на мениджъра Володя я засегнаха, тя не ги забрави през целия ден и твърдо реши вечерта да свали филма от интернет и да го гледа. Към края на работния ден сънливостта й май поотмина, Олга се ободри.
Когато се прибра, тя си свари силно кафе, насипа си в паничка сладки бисквитки и седна пред компютъра. Но търсачката й предложи не само линкове с информация за филма и възможност да го гледа онлайн, но и към странната дума „газлайт“, образувана, както се разбра, от транслитерацията на английското заглавие „Gas Light“ — „Газова светлина“. Новият термин се използвал в психологията за описание на определен вид домашна тирания, насочена към принизяване и в крайна сметка към унищожаване на самооценката на жертвата и на нейната самоидентификация.
Забравила и за съня, и за намерението си да гледа филма, Олга се зачете във всичко наред, зарови се в позовавания на литературни източници, в научни статии, във форуми за тяхното обсъждане.
Оказа се, че това, което се случвало в семейството на Ала Владимировна, не само ставало в много други семейства, но имало и свое название и дори било описано в научни трудове. И съществували добре анализирани способи и методи, препоръчвани от психолози: как да разпознаеш газлайтер и да му противостоиш, за да не допуснеш саморазрушаване. Ах, ако тези изследвания й бяха попаднали по-рано, докато мъжът на Ала Владимировна беше още жив! Сега вече нищо не може да се направи.
Особено болезнено нарани Олга фразата: „На човека може да помогне само друг човек“. Но кой друг е можел да помогне на Ала, ако не нейната предана почитателка? А тя бе пропуснала всичко. И не можеше да си прости това.
Тя продължи да рови в интернет и да търси отговор на въпроса: може ли да се направи нещо, може ли някак да се поправи, да се възстанови това, което е разрушено? Защото Олга едва сега разбра защо съдбата й бе поднесла такъв подарък, като й бе дала възможност да бъде край обожаемата Ала Томашкевич. Нейната мисия е била да спаси актрисата, своя кумир, да й помогне. Но как? Как?
Олга продължи да се рови в научни и научнопопулярни статии, докато изведнъж не се натъкна на материали за невротичната любов като проява на „постгазлайтинг стрес“. Ето, това е! Всяка дума й изглеждаше като преписана от днешните й отношения с Ала Томашкевич, сякаш някой бе ги следвал по петите, бе слушал, гледал и подробно запечатвал всяка дума, всеки поглед, всяка постъпка.