А после „поканиха“ съпруга на Ала Владимировна да се пенсионира. И той, който до вчера беше всесилен директор на огромен институт и пътуваше навсякъде със служебен автомобил с личен шофьор, изведнъж стана никой. Ненужен никому и много бързо забравен от всички. Но пък жена му беше изключително нужна и търсена.
Всичко започна с мърморене по повод на занемареното домакинство и Ала Томашкевич реагираше на забележките на мъжа си със смях, като смяташе, че това са просто невинни шеги. Та нали един толкова умен човек не може да не вижда колко работи тя, колко печели и колко се уморява! Това не може да бъде сериозно! Тя не забеляза как упреците прераснаха в заяждания, а заяжданията — в претенции.
Последва строга и нелицеприятна критика по адрес на творческата дейност на Ала, която също доста бързо измина пътя от лека ирония до сарказъм и се превърна в преки оскърбления. Съпругът не можеше да се примири с обстоятелството, че си бяха разменили ролите: по-рано той преуспяваше във всяко отношение и издържаше семейството, а сега си седи вкъщи, ненужен никому, а жена му е кинозвезда, която печели парите в семейството. Звъннеше ли телефонът, значи търсеха не него, а нея, а по-рано беше обратното. И на нейния рожден ден вратата на апартамента не се затвори — куриери един след друг носеха букети и кошници с цветя, пакети с подаръци. А по-рано той дни наред пренасяше от работата си кутии с подаръци и букети, поднесени му за рождения ден: институтът беше голям, всички искаха да се харесат на директора, а и колегите му от другите институти го уважаваха.
Пенсионерът не можа да се примири с това положение и започна планомерно да мачка психически своята талантлива и преуспяла съпруга, омаловажаваше постиженията й и раздуваше многократно всеки недостатък или случайна нейна грешка. Покрай съпруга, която не само е бездарна, но и вечно виновна за всичко и изобщо е пълна глупачка, той започваше да се чувства по-значим.
Особено смайваше Олга неговото коварство. Когато жена му учеше роля, той често й казваше:
— Дай да ти помогна. Дай ми сценария.
Доверчивата Ала му подаваше текста и започваше да декламира репликите. Мъжът й одобрително кимаше, като следеше с поглед редовете, после в някой момент я поправяше.
Ала машинално повтаряше след него „поправения вариант“, продължаваше, после спираше и озадачено казваше:
— Но това не може да бъде. Получава се нелогично. Трябва да е именно така, както го казах първия път.
И повтаряше своя първоначален вариант.
Мъжът й недоволно се мръщеше:
— Не го каза така! Ти каза… А тук пише ето това и аз те поправих!
Влизаха в спор и във всички случаи без изключение се стигаше до извода: паметта и вниманието на Ала я подвеждат и тя е професионално неадекватна. Мъжът й винаги се оказваше прав. А Олга, която като истинска почитателка задължително четеше сценариите на всички филми, в които играеше Ала Владимировна, и пазеше изпратените й по електронната поща текстове в своя компютър, всеки път проверяваше откъсите, за които двамата бяха спорили, и с ужас се убеждаваше, че Ала е била права.
Защо той постъпва по този начин? Защо? Та нали Ала Владимировна запомня правилно всичко и го казва, а той я поправя, после я обърква и й внушава, че тя се е объркала. Олга дълго събира смелост да поговори за това с Томашкевич.
В отговор чу:
— Ама какво говориш, дете! Той е прав, аз наистина сбърках тогава.
— Но той не е прав! — разпалено я убеждаваше Олга. — Та аз следях текста и видях това с очите си! Хайде аз да ви помагам да учите ролите.
Актрисата уморено въздъхна:
— Олюшка, мило мое момиче, на него му е много трудно да свикне с новото си положение, огорчен е от чувството за собствената си безполезност, затова се старае да бъде полезен. Та той сам предложи да ми помогне, значи искаше да направи нещо за мен. И ако започна да прибягвам до твоята помощ, ще се почувства съвсем ненужен.
— Но той ви мами! Вие казвате всичко правилно, а той ви обърква!
— Не ме мами — поклати глава Ала Владимировна, — той просто иска да бъде полезен. Ето, когато забележи грешка, и я поправя — това е реална полза. И той намира грешката. Дори в действителност да не я е имало. Аз играя по неговите правила. Нали не мога да зарежа работата си и отново да се превърна в домакиня, за да му е по-лесно да се справя с накърненото си самолюбие. Само с неговата пенсия не можем да живеем. И после, в много отношения той е прав, аз не се подмладявам, паметта ми вече не е същата като някога и ми е все по-трудно да уча ролите си. Наистина много неща забравям и обърквам.