Имаше и висок прозорец, който гледаше към градината, в случай че искаха да проверят как ще изглежда нещо на естествена светлина. Или да погледат цветята. Или нещо друго.
Джин започна да барабани с добре поддържаните си нокти по хромираните облегалки за ръце на стола и завъртя седалката, като се отблъсна от пода с босия си крак.
— Марлс! След половин час тръгваме за гражданското. Хайде! Позвъни й!
— Да, госпожо — камериерката бързо влезе в дрешника от спалнята й.
— Тами беше най-добрата гримьорка в града и винаги обслужваше Джин с предимство по няколко причини: първо — Джин й даваше щедри бакшиши, второ — можеше да казва на всички, че е лична гримьорка на Джин, и трето — Джин позволяваше на Тами да присъства на всички партита в Ийстърли и на други места, сякаш наистина бе официално поканена.
Докато чакаше, Джин разглеждаше колекцията си от гримове. Всичко бе подредено професионално във ветрилообразна форма, целият набор от сенки за очи и пудри на М.А.С приличаха на разпилени от дете бои, помощните масички на колелца, отрупани с фон дьо тен и множеството четки и пухчета, изглеждаха така, сякаш човек трябва да има докторска степен, за да борави с тях. Пред нея от двете страни на огледалото се спускаха редица светлини като в театрална гримьорна. Имаше и комплект от силни като прожектори лампи, чието положение и цвят можеха да бъдат променяни, за да се видят по-добре червените, сините или жълтите оттенъци на определен цвят на косата или грима.
Точно зад нея на хромирана закачалка бе „венчалната“ й дреха, която изглеждаше ужасно обикновена. Костюм на „Армани“ с асиметрична яка, това бе всичко и нещото бе бяло, защото тя бе проклетата булка.
На пода под костюма имаше чифт обувки без пети на Стюарт Вайцман в телесен цвят.
А на рафт, който се издърпваше изпод тоалетната й масичка, имаше тъмносиня кадифена кутийка на „Тифани“, изтрита по краищата, в която се намираше огромна декоративна брошка в стил арт деко, която баба й бе получила за сватбата си с Е. Куртиниъс Брадфорд през 1926 година.
Тя се чудеше дали да раздели двете половини на брошката, умело съединени от обратната страна на украшението, и да я носи като две части или да я сложи като цял накит върху драматично асиметричната яка от едната страна на костюма си.
— Марлс…
В огледалото се появи отражението на камериерката й, изглеждаща като подплашена мишка, която всеки миг ще се стрелне в грешна посока и ще попадне в капана. Жената държеше мобилния си телефон в ръка.
— Тами няма да дойде.
Джин бавно обърна стола още малко.
— Моля?
Марлс вдигна телефона, сякаш това доказваше, че казва истината.
— Току-що говорих с нея. Каза… че няма да дойде.
— Каза ли защо точно? — макар да я обля студена вълна, Джин знаеше отговора. — Каква причина изтъкна?
— Не каза.
Малка кучка.
— Добре. Ще си направя проклетия грим сама. Можеш да тръгваш.
Джин се зае с грима като професионалистка, а настроението й се поддържаше от въображаем разговор с Тами. Представяше си какво казва на тази — как беше думата… „негодна“ — на тази негодна малка кучка, към която Джин се бе отнасяла единствено и само добре през всичките тези години… всичките галавечери, на които Тами бе присъствала… онова пътуване по Средиземно море миналата година, когато единственото нещо, което трябваше да прави в замяна на луксозната кабина, бе да наплесква малко грим върху лицето на Джин всеки ден… а какво да кажем за ски ваканциите в Аспен. И тази жена нямаше да дойде…
След трийсет минути почти несвързан монолог Джин бе готова — гримирана, облечена в костюма с брошката от баба си, разпуснатата коса се спускаше като водопад върху раменете й, а обувките без пети добавяха още няколко сантиметра към ръста й. Масата за гримиране не изглеждаше толкова добре. Навсякъде имаше разпилени четки, тубички с грим и изкуствени мигли, моливи за очи. Беше счупила една кутийка с пудра и кръгчето пресована пудра в телесен цвят се бе разпиляло на малки частици върху масичката на колелца.
Марлс щеше да почисти.
Джин отиде в спалнята, взе от бюрото светлата чанта „Шанел“ с дълга дръжка през рамо и отвори вратата на стаята.