— О, господи, махнали са „Белия замък“.
— Какво каза?
Той посочи съвършено безлична нова сграда, в която се помещаваше банка.
— Точно там беше „Белия замък“. Винаги е бил там. Когато бях малък, ходех там с колелото си. Спестявах парите за седмицата и купувах бургери за мен и за братята ми. Трябваше да ги внасям тайно вкъщи, защото не исках мис Аврора да помисли, че не харесваме храната й. Наистина я харесвахме. Но аз обичах да им нося неща, които ги правят щастливи, разбираш ли. Джин никога не ги ядеше. Тя започна да се притеснява да не надебелее още когато бе тригодишна.
Едуард пропусна да спомене, че обикновено правеше тези пътувания, след като баща му беше вадил колана си. Девет от всеки десет пъти Макс бе причината, независимо дали пускаше фойерверки от покрива на гаража, влизаше, яхнал кон, през входната врата на Ийстърли, или вземаше една от семейните коли и я подкарваше през нивите в подножието на хълма все едно бе джип.
Той се усмихна на себе си. Разбира се, в други семейства последното нямаше да бъде сметнато за кой знае какво. Ролсройсите обаче, въпреки че имаше много по-добре проектирани и изработени автомобили, бяха предназначени, за да ходиш с тях на опера и на мачове по поло. Не да се опитваш да ожънеш реколтата от зърно през август.
Господи, все още си спомняше чисто новия „Корниш IV“, произведен през 1995 година с нащърбена предпазна решетка, пълна с класове и стъбла. Когато Уилям Болдуин откри, че новата му играчка е съсипана, той изобщо не намери това за забавно. А Макс не можа да седне цяла седмица след това.
За да премахне тази част на спомена от мислите си, той каза:
— Бях много впечатлен от онова, което направи снощи.
Шелби го погледна. После погледна встрани.
— Неб не е толкова лош. Иска той да командва и ако трябва, го доказва. Най-добре е да опиташ да се разбереш с него, не да го караш да прави каквото ти искаш.
Едуард се засмя, а главата на Шелби изведнъж се обърна към него.
— Какво? — попита той.
— Никога не съм те чувала да… няма значение.
— Да се смея? Да, сигурно си права. Но тази вечер е различно. Чувствам се сякаш от гърба ми се е смъкнал товар.
— Защото Неб ще се оправи? Раните му са повърхностни и предните му крака ще се оправят. Можеше да бъде много по-зле.
— Благодарение на теб.
— Нищо не съм направила.
— Обичам този жребец. Спомням си кога го купих. Веднага, щом излязох от рехабилитацията. Изпитвах страшни болки — той спря на светофар до голяма бяла църква с медна камбанария. — Десният ми крак сякаш се чупеше отново и отново всеки път, когато се отпусках върху него. И приемах толкова много опиати, че храносмилателната ми система отказа напълно.
Светлините станаха зелени, той натисна педала на газта и отново погледна Шелби..
— Може да не ти се слуша, но запекът, предизвикан от опиатите, е почти толкова гаден, колкото и онова, заради което ги вземаш, каквото и да е то. Господи, никога преди това не бях си давал сметка какво чудо са нормалните функции на тялото. Никой не си дава сметка. Разхождаме се в тези торби от плът, които са превозните средства на вътрешните ни органи, и приемаме здравето за даденост, оплакваме се от работата, от трудния живот или… — Едуард хвърли поглед към спътничката си, после бързо я погледна отново. Шелби го гледаше, без да мига, а устата й беше отворена.
Не беше толкова изненадана, когато се справяше с онзи жребец.
— Какво? — попита той.
— Да не си пиян? Сигурен ли си, че можеш да шофираш?
— Не съм пиян. За последен път пих… снощи? Или преди това. Не помня. Защо?
— Не спираш да говориш.
— Искаш ли да млъкна?
— Не, изобщо нямах това предвид. Просто… това е много хубава промяна.
Едуард стигна до кръстовище. Трябваше да се замисли, за да си спомни накъде да тръгне.
— Мисля, че беше наляво.
Минаха покрай търговски център с бижутерия, фризьорски салон, студио за пилатес и магазин за осветителни тела. После покрай тухлени жилищни сгради на три етажа, до които в специално оставени пространства до входовете бяха паркирани много автомобили.
Толкова много живот. Цялата планета кипеше от живот.
Странно, когато единствената му връзка със света бе от високата му позиция на Брадфорд, той бе пренебрегвал всички тези хора, заети всеки със собствения си живот. Не че бе показвал открито презрение или пренебрежение, но със сигурност се чувстваше много по-важен поради броя на нулите отляво на десетичната точка.