— Чакайте малко… вие не сте ли…
— Никой. Аз съм никой — той махна с ръка и тръгна към пикапа. — Просто един клиент.
— Добре. Благодаря! — извика тя. — Това е най-големият бакшиш, който съм получавала някога!
— Вие го заслужавате — каза той през рамо.
Той заобиколи пикапа, отвори вратата на Шелби и й помогна, макар тя да не се нуждаеше от помощ.
— Това, което направи, наистина е много хубаво — каза тя.
— Е, това е може би най-добрата вечеря, която някога съм ял — без да се обиждаш.
— Не се обиждам — тя сложи ръка върху неговата, преди той да затвори вратата. — Какво искаш да знам?
Преди да отговори, Едуард се облегна върху вратата, за да не се отпуска върху болния си глезен.
— Винаги ще има работа за теб в „Ред енд Блек“. Докато искаш да работиш в конюшнята, винаги ще имаш работата и апартамента. По дяволите, виждам ви двамата с Моуи да управлявате всичко заедно, независимо дали ще излезеш със сина му, или не и без значение дали ще харесаш Джоуи така, както той те харесва.
Шелби погледна настрани, както правеше, когато е развълнувана, и загледан в лицето й, Едуард помисли: „Ха, сигурно така се чувства човек, когато има истинска малка сестра“.
С Джин по-скоро бе като да живееш с банши в къщата. Или с торнадо.
В края на краищата, колкото и да я обичаше, той никога не се сближи особено с нея. Не беше сигурен дали някой някога е бил близък с Джин.
И да, беше хубаво да закриляш някого, без да се опитваш да го контролираш. Беше хубаво да направиш едно или две добри дела. Да дадеш на света нещо друго освен разяждащия си гняв.
Тя внезапно го погледна.
— Защо имам чувството, че си тръгваш? — попита тя мрачно.
В края на краищата Джин се върна в Ийстърли, защото нямаше къде другаде да отиде. Паркира „Фантома“ на мястото му в гаража, отиде до кухненската врата и влезе.
Както обикновено всичко беше чисто и подредено, в мивката нямаше съдове, съдомиялната машина бръмчеше тихо, работните плотове блестяха. Във въздуха се долавяше сладка миризма, която не бе от храна. Вероятно бе онзи старомоден сапун, който използваше мис Аврора.
Сърцето на Джин затуптя бързо, когато доближи вратата на апартамента й. Сви ръка в юмрук и се поколеба, преди да почука.
— Хайде, влизай, момиче — чу се нареждане отвътре. — Не стой там.
Джин отвори вратата с наведена глава, защото не искаше мис Аврора да види сълзите в очите.
— Откъде разбра, че съм аз?
— От парфюма ти. И освен това те очаквах. Видях и колата ти да идва.
Жилището на мис Аврора бе подредено по съвсем същия начин, както винаги — две големи меки кресла срещу прозорците, които стигаха почти до пода, рафтове, пълни със снимки на деца и възрастни, и малка кухничка, чиста и подредена като голямата професионална кухня. Джин никога не бе влизала в спалнята или в банята на жената, нито й бе минавало през ум да я попита дали може да ги види.
След известно време Джин вдигна поглед. Мис Аврора седеше в креслото, където винаги си почиваше, и й посочи другото кресло.
— Седни.
Джин приближи и направи каквото й казаха. Тя приглади полата си и се замисли как бе направила същото в „Градината за размисъл“ със Самюел Ти.
— Казва се анулиране — подхвана мис Аврора без предисловия. — И трябва да го направиш веднага. Аз съм християнка, но ще ти кажа направо, че си се омъжила за лош човек. Но пък ти правиш всичко, без преди това да помислиш, бунтуваш се дори когато никой не ти прави нищо лошо и твоята представа за свободата е не да имаш право на избор, а никой да не те контролира.
Джин се засмя.
— Знаеш ли, ти си втората, която ми се кара така тази вечер.
— Е, това е защото добрият Господ иска да чуеш посланието два пъти.
Джин се замисли колко невъздържана бе. Спомни се как се караха с Ричард предишната вечер в нейната стая и как тя бе посегнала към онази тежка настолна лампа „Имари“, направена от бронз и порцелан.
— Напоследък изобщо не мога да се контролирам.
— Това е, защото пясъкът под краката ти се движи. Не знаеш върху какво си застанала, а това предизвиква световъртеж.
Джин закри лице с дланите си и разтърси глава.
— Не знам колко още мога да понеса.
По целия път от семинарията към вкъщи тя се мяташе между трезвия, мъчително емоционален разговор със Самюел Ти… и подтика да се върне към старите си навици отново да се наметне със снобското си безразличие, зад което се бе крила толкова дълго.
70
Банши (на английски: banshee, от староирландското bean si'dhe — „вълшебна жена“) е жена призрак в ирландската и шотландската митология. — Бел.р.
71
Имари, вид японски порцелан, кръстен на едноименния град Имари, където са го товарели, за да го закарат в Европа. — Бел.р.