Към Джоуи.
Хубаво е да бъдеш, където ти е мястото, помисли Едуард, загледан в трофеите. И е най-добре да правиш неща, заради които съвестта ти няма да те преследва.
Дори ако тези неща скъсяват живота ти.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА
„Бъркли Седжуик“ бе един от трите най стари бижутерийни магазини в Съединените щати. Сгушен сред жилищни сгради с магазини на приземния етаж, той се помещаваше в стар викториански дом, който имаше метални решетки на всички прозорци, охранителни камери под всички стрехи и бивш войник от специалните части за охрана.
Джин се бе наслаждавала на моментите, в които имаше възможност да опознае мъжа с униформата. Както и без нея.
Когато паркира „Фантома“ на паркинга зад магазина, тя имаше чувството, че всички тези игри и забавления са ставали преди милион години. Беше осем часът, така че паркингът бе празен, като изключим огромния черен джип с черна тапицерия, чийто регистрационен номер, за голямо съжаление, беше на Университета на Кентъки.
Това наистина бе единственото нещо, което не харесваше у собственика Райън Бъркли.
Магазинът бе затворен за обикновени посетители, но тя не за пръв път идваше след работно време и преди още да почука на заключената, подсилена с решетка задна врата, Райън отвори.
— Много се радвам, че се обади — каза той, когато тя приближи.
Райън бе пряк наследник на основателите и тъй като тя се намираше в подобно положение по отношение на семейния бизнес на Брадфордови, винаги бе чувствала особено родство с него. Но близостта приключваше с това, като изключим факта, че от време на време тя купуваше бижута от него. Въпреки че Райън бе висок и мускулест като бивш баскетболен състезател от първа дивизия — за съжаление в отбора на Университета на Кентъки — и въпреки факта, че имаше красиво лице, страхотна прическа и очи, които отиваха на цветовете на университета му, между тях никога не бе имало нищо.
Райън бе добър човек, женен за бивша Мис Кентъки и се интересуваше единствено от съпругата, децата и магазина си.
— Не бих се доверила на друг — каза тя, докато влизаше.
След като заключи вратата, Райън я преведе през кабинета си и складовото помещение, сякаш не искаше никой от обикновените клиенти да види по-неофициалните помещения на магазина. Истинският салон за посетители беше издържан в тъмносиньо, с дебел килим от фина като кадифе материя и тъмносини завеси от истинско кадифе, които бяха спуснати, за да осигурят дискретност. Покрай двете стени на дългото тясно помещение се простираха редици витрини — стъклени кутии, сложени върху постаменти — и невероятните скъпоценни камъни светеха и примигваха, привличайки вниманието в светлината на старинните полилеи и скритото осветление на витрините.
Райън сплете големите си ръце.
— И така, кажи ми какво мога да направя за теб.
— Имаш ли шампанско?
— За теб? Винаги. „Дом Периньон“ — розе?
— Знаеш какво харесвам.
Когато той отново влезе в помещенията зад магазина, тя тръгна бавно покрай бижутата, сложени в подплатени с кадифе кутии. Милиони долари бяха изложени под формата на гривни на „Картие“, брошки на „Тифани“, пръстени с камъни, големи колкото нокътя на палеца й.
Имаше дори зашеметяваща огърлица „Шлумбергер“ от розови и жълти сапфири, тюркоази и диаманти. Късните шейсет години.
— Винаги избираш най-доброто — каза Райън, приближавайки с високата чаша шампанско. — Тази току-що я получих.
— От разпродажбата на „Кристис“ миналия месец ли е?
— Да.
— Платил си деветстотин и осемдесет хиляди и нещо с процента на аукционната къща. Колко е оскъпяването? Защото мисля, че си платил твърде много.
Той се засмя.
— Знаеш ли, ако някога ти омръзне да стоиш вкъщи, винаги можеш да дойдеш при мен като консултант.
— Това е просто хоби.
Той имаше право, тя бе обсебена от бижутата и винаги следеше всеки каталог на „Кристис“ и „Сотбис“ за къщите им в Ню Йорк, Женева и Хонконг. В миналото често бе купувала различни неща.
Но вече не.
Джин го погледна.
— Трябва да направиш нещо за мен съвсем дискретно.
— Винаги — той посочи два стола, които бяха сложени до витрината с диамантите. — Ела, кажи ми какво ти трябва.
Тя го последва, седна и сложи чашата си върху стъклената кутия. Свали годежния си пръстен и го вдигна към него.
— Искам да махнеш този камък и да го смениш с цирконий.
76
Жан Мишел Шлумбергер (Jean-Michel Schlumberger), 1907–1987, световноизвестен френски дизайнер на бижута, прочут най-вече с работата си за „Тифани“. — Бел.р.