Едуард остави главата си да се отпусне назад и затвори очи. Беше едновременно разочарован и ядосан. Може би просто сънуваше. Да, може би просто бе припаднал там, до клетката на Неб, и всичко това бе само плод на въображението му, резултат от изпитата водка, която изпълваше вените му.
Човек поне можеше да се надява.
— Мис Смайт? Още кафе?
Сътън се стресна и се усмихна на възрастната жена в униформа с кана в ръката. Елин Исаакс работеше в семейното имение, откакто Сътън се помнеше, беше й като баба и винаги я караше да мисли за Хана Груен, героинята от филмите за Нанси Дрю.
— Не, благодаря, мисис Исаакс. Време е да вървя, колкото и да не ми се иска.
— Колата ви чака.
Сътън избърса устата си с кърпата с монограм и се изправи.
— Само ще отида да кажа „довиждане“ на татко.
Мисис Исаакс се усмихна, изправи гръб и приглади бялата престилка, която покриваше предницата на сивата й рокля.
— Баща ви е в кабинета си. А аз ще кажа на Дон, че скоро ще излезете.
— Благодаря.
Семейната трапезария бе очарователна стая с размери четири и половина на четири и половина метра и се намираше в покрита с прозорци пристройка между главната кухня на имението и официалната трапезария. Изпълнена със светлина, особено сутрин, тя гледаше към покритите с бръшлян тухлени стени и грижливо поддържаните лехи с рози на официалната градина. Тъканите в нея бяха от фирмата „Коуфлакс енд Фаулър“, изпъстрени с възхитителни старинни растителни мотиви, съответстващи на живите цветя. Бе една от любимите стаи на майка й. Докато беше жива тя, Сътън и брат й винаги закусваха тук преди училище, събираше се цялото семейство, бъбреха, споделяха. След като майка й почина, а Уин замина за университета във Вирджиния, останаха само тя и баща й.
И накрая, когато и тя замина за „Харвард“, остана само баща й — и тогава мисис Исаакс започна да му сервира закуската на бюрото.
Той не наруши този си навик, дори и след като Сътън се върна от училището по бизнес към университета в Чикаго и започна да работи за „Сътън Дистилъри Корпорейшън“.
Тя сгъна салфетката и я остави до изядената наполовина чепка грозде, чинията, пълна с трохи от кифлички, и стойката за твърдо сварени яйца и се запита защо настояваше да се храни тук сама всяка сутрин.
Заради връзката с миналото, може би. И фантазията за бъдещето, пак може би.
Масивната къща, в която сега живееха само тя и баща й, освен когато Уин идваше да ги навести, заемаше площ от близо седем хиляди и седемстотин квадратни метра. Тя беше величествена историческа сграда и всички антики в нея се предаваха от поколение на поколение. Те имаха качеството на експонати в музей на изкуството, килимите бяха от Персия, с изключение на онези, които бяха ръчно тъкани във Франция. Това бе луксозно убежище, в което месинговите перила и кранчетата от злато във формата на листа блестяха от безкрайното лъскане, кристалните полилеи и лампи блещукаха от таваните и стените, а дървените мебели, омекотени с времето, предлагаха топлина и уют като запален огън в камината.
Но тук бе самотно.
Тракането на високите й токчета бе приглушено, защото се бе научила как трябва да върви, тихият ритъм на стъпките й отекваше в прекрасната празнота, докато тя вървеше към предната част на къщата, минавайки покрай дневни стаи и библиотеки, салони и тоалетни. Всичко си бе на мястото, нямаше излишни неща, всичко бе почистено с благоговееща ръка, никъде нямаше прах.
Вратите на бащиния й кабинет бяха отворени. Той вдигна поглед.
— Ето те и теб.
Ръцете му стиснаха дръжките на стола — рефлекс, роден от задължението винаги да става, когато жена влиза или излиза от стаята. Но жестът бе безполезен, той вече нямаше сили, тъжният импулс, който не можеше да следва, бе нещо, на което тя твърдо реши да не обръща внимание.
— Ще отидеш ли ти? — запита той и отпусна ръце в скута си.
— Двамата ще отидем — тя заобиколи бюрото и го целуна по бузата. — Да вървим. Заседанието на комитета по финансите започва след четиридесет и пет минути.
Рейнолдс Уин Уилшир Смайт IV кимна с глава към подвързаната книга в ъгъла на бюрото му.
— Прочетох материалите. Нещата вървят добре.
— Не са чак толкова добре в Южна Америка. Мисля, че трябва…
— Сътън. Седни, моля те.
Смръщила вежди, тя седна срещу него, кръстоса крака при глезените под стола и оправи костюма си. Както обикновено, беше облечена в „Армани“, а прасковеният цвят бе един от любимите на баща й.
9
Нанси Дрю е героиня от американски сериал, книги и дългометражен филм. Тя е младо момиче, което обича да разгадава мистерии, а Хана Грюен е нейната домашна помощница. — Бел.р.