— Защото има нужда от мъж, когото може да контролира.
— Защото има нужда от парите му.
При други обстоятелства щеше да му е забавно да види как на лицето на Самюел се изписва разбиране, примесено с изненада.
— Какво…? Съжалявам, какво?
— Баща ми е имал няколко причини да скочи от моста и някои от тях са финансови. От сметките липсват страшно много пари, компанията ни също няма пари в брой. Аз буквално нямам парите, за да платя на Шантал сега или след време.
Самюел Ти въртеше чашата си с бърбън в ръка, после наведнъж изпи течността.
— Ще трябва да ме извиниш, но… имам проблем да го проумея. А парите на майка ти? Какво ще кажеш…
— Затънали сме с шейсет и осем милиона. Лични пари. И мисля, че това е само върхът на айсберга.
Самюел Ти премигна. После му подаде празната си чаша.
— Извинявам се, може ли още малко?
Лейн напълни чашата му, после и своята.
— Един човек дойде от Ню Йорк, за да се опита да ми помогне в тази каша. Джеф Стърн, помниш ли го от университета?
— Добро момче. Не може да държи на алкохол като южняк, но с изключение на това е ОК.
— Той е горе и преглежда финансите на семейството, опитва се да прецени колко лошо е положението. Ще бъде грешка да предположим, че не баща ми е главният виновник и че не той е присвоил почти всичко. Все пак преди около година той постави майка ми под запрещение и придоби права над всичките й фондове — само Бог знае дали въобще е останало нещо някъде.
Самюел Ти клати глава известно време.
— Искаш ли да изразя съчувствие или откровено да ти кажа какво мисля?
— Откровено. Винаги бъди честен.
— Много лошо, че баща ти не е бил убит.
— Моля? Макар че няма да оспоря думите ти и дори ми се иска аз да го бях направил.
— Самоубийството няма да ти помогне да получиш парите, но ако е убийство и ако не го е извършил някой от онези, които ще се облагодетелстват, парите ще бъдат твои.
Лейн се засмя. Не можа да се сдържи.
— Знаеш ли, не за първи път мисля с одобрение за убийството, когато става въпрос за баща ми…
Отвън долетя пронизителен писък, който проехтя като изстрел
— Какво е това, по дяволите? — запита рязко Самюел Ти и двамата скочиха на крака.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Scheisse! Meine Gute ein Finger! Ein Finger…
Лейн излезе като стрела от къщата със Самюел Ти по петите, бърбънът се плискаше от чашата му и той изля с едно-единствено рязко движение течността в храстите, докато слизаше по каменните стъпала. Вдясно Лизи бе клекнала над дупка в лехата с бръшляна, едната й длан бе поставена на земята, а с другата отблъскваше Грета, която продължаваше да крещи на немски.
— Какво има? — запита той, като дотича.
— Лейн… — Лизи си свали шапката с периферия и вдигна поглед към него. — Лейн… имаме проблем.
— Какъв…
— Пръст — Лизи кимна към дупката в пръстта. — Мисля, че е пръст.
Лейн поклати глава, като че ли това щеше да помогне и да придаде смисъл на думите й. А после клекна и коленете му омекнаха. Наведе се, за да надникне по-добре в плитката дупка…
Господи… по дяволите. Беше пръст. Човешки пръст.
Кожата бе изцапана с пръст, но пръстът бе непокътнат и все още цял, освен това беше дебел, сякаш се е подул след отрязването или… откъсването, или каквото беше там. Нокътят бе равно подрязан и също толкова бял, колкото и плътта, а разрезът бе чист, месото вътре — посивяло, а бледото кръгче бе костта.
Но нищо от това всъщност не го интересуваше.
Важен беше златният пръстен.
Лейн разпозна тежкия златен пръстен.
— Това е пръстенът с печата на баща ми — каза безизразно.
— О… по дяволите — прошепна Самюел Ти. — Питай и ще ти бъде отговорено.
Лейн се потупа по джоба и извади телефона си, но не набра номер.
Вместо това вдигна поглед нагоре, нагоре, нагоре… и видя прозореца на спалнята на майка си директно над мястото, където бе заровен пръстът. Ръката на Лизи се озова на рамото му и го стисна и Лейн я погледна.
Без да откъсва очи от нейните, той се обърна към адвоката, изразявайки очевидното.
— Трябва да извикаме полицията, нали?
Джин и Пфорд също излязоха навън, а Самюел Ти вдигна ръка.
— Вие двамата се върнете в къщата.
Джин го изгледа.
— Какво става?
Лейн кимна. Нямаше нищо против сестра му да види пръста, но това не бе нещо, на което Пфорд да става свидетел. На него не можеше да му се има доверие.
— Ричард, моля те, заведи я вътре.
— Лейн? — Джин понечи да слезе още едно стъпало, но годеникът й я хвана за ръката. — Какво има, Лейн?