— Ще вляза след малко и ще ви обясня — което бе малко силно казано, защото самият той нямаше представа какво става. — Ричард, моля те.
Пфорд понечи да накара Джин да се прибере вътре, но тя се отскубна и затича през моравата на високите си токчета. Стигна до дупката, погледна вътре и ужасът, изписан на лицето й, го загрози.
— Какво е това? — попита.
Самюел Ти й помогна да запази равновесие и тихо й заговори. После я поведе към къщата и хвърли поглед през рамо.
— Ти ли ще се обадиш, или да го направя аз?
— Аз ще се обадя.
Лейн извади от джоба си телефона и отново набра често набирания в последно време номер на помощник-шерифа Рамзи. Разсеяно забеляза, че ръцете му треперят. Отвратителните изненади, лошите новини и посещенията на полицията в къщата започваха да се превръщат в нещо обичайно.
О, здравейте, полицаи, отдавна не сме се виждали. И за да се чувствате още по-добре дошли, сме ви направили паркинг точно тук, пред къщата.
Едно позвъняване. Две позвънявания…
— Канех се да ти се обадя — каза помощник-шерифът вместо поздрав. — Ще освободят тялото на баща ти за кремация утре…
— Не, няма.
— Моля?
Лейн концентрира вниманието си върху бледото парченце плът, изцапано с богатия чернозем на Кентъки.
— Намерихме нещо заровено. Точно под прозореца на майка ми. Ти и твоите колеги от отдел „Убийства“ ще поискате да се върнете тук.
— За какво говорим.
— За парченце от баща ми. Доколкото мога да кажа.
Съвсем кратка пауза — колкото един удар на сърцето.
— Не пипайте нищо. Тръгвам. Извикахте ли вече полицията?
— Не.
— Обадете им се.
— За да има кой да напише доклада.
— Да.
Лейн се засмя рязко.
— Вече знам процедурата.
И двамата затвориха, а Лейн отново коленичи на тревата и сега той, Лизи и Трета клечаха около дупката като край лагерен огън.
Миг по-късно от отворената входна врата на имението долетяха звуци от спор и изпълниха красивата утрин. Гласът на Джин бе най-силен, но този на Самюел Ти не й отстъпваше много.
Прекалено лошо, че не е бил убит.
Гласът и думите на Самюел Ти отекваха в ума му и много му се искаше да не бе изпразвал чашата си в живия плет до вратата.
Помисли си, че това тук можеше да промени играта. Оставаше да се види дали е добра новина… или лоша.
— Едуард — прошепна. — Едуард, какво си направил…
А в Огдън Едуард седеше в своето кресло като Арчи Банкър и отказваше да поздрави посетителя си както подобава.
— Няма причина да си тук.
Доктор Майкъл Калби му се усмихна мило. Той бе на трийсет и пет, но изглеждаше много млад, красивото му лице и гарвановочерната коса издаваха, че е наполовина иракчанин, кафявите му очи не пропускаха нищо и мятаха предупредително мълнии, ако решеше, че някой се опитва да го манипулира. Интелектът му бе толкова страховит, че завърши медицина още като тийнейджър, получи гражданство и започна да помага на баща си в практиката му.
Едуард бе техен пациент от години, но не бе плащал таксата си, откакто се върна в Шарлмонт. Но това като че ли не интересуваше Калби.
— Наистина нямам нужда от теб — продължи Едуард. — Десенът на вратовръзката ти от скрабъл ли е?
Доктор Калби сведе поглед към шарената си копринена вратовръзка.
— Да. И ако нямаш нужда от мен, защо не станеш и не ме изпратиш до вратата като истински джентълмен, какъвто си?
— Живеем във времето на персоналните компютри. Не искам да рискувам да обидя мъжествеността ти. Това може да отприщи нежелани реакции в интернет.
Кимна към Шелби, която стоеше на заден план със скръстени на гърди ръце като състезател по смесени бойни изкуства, който преценява противника в очакване на битката.
— Тя каза, че си се препънал в конюшнята.
— Каза го вече пет пъти — Едуард посочи старомодната черна чанта в ръцете му. — Истинска ли е?
— На дядо ми е. И е пълна с разни неща.
— Не обичам близалки.
— Не обичаш много неща, доколкото чух.
Лекарят пристъпи напред и коленичи пред пантофите с монограм на Едуард, единствените, които прилягаха добре на стъпалата му заради изкълчения и подут глезен.
— Обувките ти са фантастични.
— Бяха на дядо ми. Чувал съм, че мъжете от Кентъки никога не купували нови, освен за съпругите си. Нашият гардероб, от друга страна, се състои само от меки, ръчно изработени обувки и рибарски принадлежности.
— Боли ли?
Разнебитеното тяло на Едуард се изви на стола, ръцете му стиснаха здраво страничните облегалки, а той бе принуден да стисне зъби.
22
Скрабъл (на английски: Scrabble, буквално „драсканица“) е игра на дъска, при която с помощта на плочки трябва да се съставят думи от отделни букви. — Бел.р.