— Но партньорът ти е.
— Не за дълго — Калби изруга, наведе се и взе чантата си. — Съветвам те да се подложиш на рехабилитация…
— Няма да стане…
— … за да възвърнеш силите си. Съветвам те също да се подложиш на лечение заради алкохола…
— … защото не вярвам в лекарите…
— Последното, което трябва да направиш…
— … и няма нищо нередно…
— е да добавиш и алкохол към тази смесица.
— … в моето пиене.
Доктор Калби извади визитна картичка от задния си джоб. Подаде я на Шелби и нежно каза:
— Вземи я. На нея е написан мобилният ми номер. Ако продължиш да живееш с него, ще се наложи да ми се обадиш отново и ще можем вече да минем без посредници.
— Не живея с него — отвърна тя тихо. — Работя тук.
— Моите извинения за предположението — Доктор Калби погледна Едуард. — Ти също можеш да ми се обадиш. И не… няма нужда да си правиш труда. Знам, че ще кажеш, че няма да го направиш.
Вратата се затвори и след миг колата му потегли. И в тишината Едуард сведе поглед към крака си, който сега бе в правилно положение, а не под ъгъл, на една страна. По някаква причина се замисли за придвижването от конюшнята дотук, как се облягаше на Шелби, разбитото му тяло, оставило тежестта си върху нейната крехка физика.
Телефонът отново започна да звъни и Шелби му хвърли поглед.
— Искаш ли да…
— Съжалявам — каза той грубо. — Улавяш ме в такъв момент от живота ми, в който съм точно като баща ти.
— Ти не си ме молил да се грижа за теб.
— Защо тогава го правиш?
— Все някой трябва да го направи.
— Всъщност, не. И може би трябва да се запиташ дали да не напуснеш.
— Имам нужда от тази работа…
Той срещна погледа й и нещо в изражението му я накара да млъкне.
— Шелби. Ще бъда честен с теб. Нещата… оттук нататък ще стават само по-лоши. По-трудни.
— Тогава не пий толкова много. Или спри.
— Не за това говоря.
Е, нима не бе джентълмен. Опитваше се да спаси нейния живот, докато неговият вървеше към катастрофа. И по дяволите, искаше му се това звънене да престане.
— Едуард, пиян си…
Телефонът най-сетне замлъкна, а той можеше само да клати глава.
— Със семейството ми се случиха разни неща. Неща…. които ще излязат на бял свят. Няма да стане по-добре, отколкото е сега.
Проблемът с глезена бе най-малкият.
Отвън спря кола и той изви очи към тавана.
— Калби сигурно си е забравил добрите маниери.
Шелби отиде до вратата и я отвори.
— Някой друг е.
— Ако е дълга черна лимузина и на задната седалка има жена, облечена в розови дрехи от „Шанел“, кажи им да…
— Мъж е.
Едуард се усмихна студено.
— Поне знам, че не баща ми идва да ме види. Добре се погрижиха за това малко главоболие.
Едуард погледна към отворената врата, видя кой е и смръщи вежди.
— Шелби. Ще ни извиниш ли за момент? Благодаря ти.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Навън на слънчевата светлина в Ийстърли Лейн приключи разговора си с полицията и погледна Самюел Ти, който бе застанал на входната врата.
— Окей, съветнико. Имаме петнайсет или двайсет минути, преди да дойдат хората от отдел „Убийства“. Вече съм на „ти“ с тях.
— Значи имаме достатъчно време да скрием доказателствата, в случай че си го извършил ти. — Всички ахнаха и го изгледаха втренчено, а той направи физиономия. — Отпуснете се. Беше шега…
В този момент от имението излезе Джеф Стърн. Бившият му съквартирант от колежа, както и събрат от университета, изглеждаше точно толкова отпуснат и добре наспал се, колкото всеки, прекарал редица безсънни нощи и живеещ на кафе и микрофинансови доклади.
Някой статист от „Живите мъртви“ би имал по-голям шанс в модна агенция „Форд“.
— Имаме проблем — каза Джеф, като се запрепъва през моравата.
При други обстоятелства той щеше да бъде красивият, самопровъзгласил се противник на богатите влиятелни мъже от англосаксонско потекло, горд с еврейското си наследство и бруклинския си акцент. Изпъкваше в университета по много причини, но главно заради матовата си кожа, а след университета отиде на „Уолстрийт“, за да прави грешни пари като инвестиционен банкер.
Лейн прекара последните две години на дивана на копелето в Ню Йорк. И му върна услугата, като помоли Джеф да си вземе „ваканция“ и да изясни какво, по дяволите, беше направил баща му с всичките им пари.
— Може ли да почака? — запита Лейн. — Трябва да…
— Не — Джеф хвърли поглед на Лизи и Грета. — Трябва да поговорим.
26
„Живите мъртви“ (на английски: The Walking Dead) е американски драматичен сериал, разработен за телевизията от Франк Дарабонт и базиран на едноименния комикс на Робърт Къркман, Тони Мур и Чарли Адлърд. Излъчването му започва по АМС на 31 октомври 2010 г. — Бел.р.