Излезе с куцукане от къщата. Нямаше мобилен телефон, портмоне, шофьорска книжка, нямаше и нищо в стомаха, което да го подкрепи, но беше трезвен и знаеше съвсем точно къде отива.
Кормилото на стария пикап на Шелби бе гладко от дългогодишна употреба, таблото — избеляло, а всички тъкани бяха станали мъхести. Но гумите бяха нови, двигателят палеше веднага и всичко бе спретнато и подредено.
Той пое по шосе 42 към предградията. Не беше чак толкова трудно да натиска съединителя, но глезенът и коляното го боляха въпреки това и през повечето време караше на трета. Общо взето, бе вцепенен. Е, поне емоционално.
След много мили къщите започнаха да стават по-големи, а земята бе поддържана професионално, това важеше в еднаква степен за интериора и за екстериора. Имаше великолепни порти, каменни стени и статуи върху идеални морави. Дълги алеи за автомобили и редки дървета. Охранителни камери. Ролсройси и бентлита на шосето.
Имението на семейството на Сътън Смайт бе по-нагоре и вляво. Хълмът, на който беше изградено, не бе толкова висок, колкото този, на който се издигаше Ийстърли. То бе в джорджиански стил, тухлено и построено през този, а не през предишния век, но се простираше на две хиляди и осемстотин квадратни метра, което го правеше по-голямо от стария дом на Едуард.
Като стигна до портата, той свали прозореца ръчно, след това се протегна и набра кода на таблото. Големите железни решетки се разделиха в средата и той пое по виещата се алея, а имението се разкри пред очите му, като основата му се простираше по подрязаната трева. Магнолиите обграждаха къщата, точно както беше и с Ийстърли, имаше и други масивни дървета. Имаше и тенис корт, дискретно скрит зад жив плет, а гаражите изчезваха в далечината.
Алеята правеше кръг пред сградата, отпред имаше черен линкълн „Таун Кар“, мерцедес С6, скромна тойота „Камри“ и два джипа със затъмнени прозорци.
Той спря пикапа на Шелби, колкото можеше по-близо до главния вход, слезе и отиде до вратата. Почука с медното чукче и си спомни всички пъти, когато бе идвал тук в черен костюм с вратовръзка и просто бе влизал. Но двамата със Сътън вече не бяха в такива отношения.
Отвори икономът на семейство Смайт, мистър Греъм. Беше спокоен, но ококори широко очи, и то не само защото Едуард беше с дънки и работна риза вместо с костюм.
— Трябва да се видя със Сътън.
— Съжалявам, сър, но тя има гости…
— По работа е.
Мистър Греъм наклони глава.
— Разбира се. Заповядайте в дневната.
— Знам пътя.
Едуард мина през фоайето и покрай кабинета, като вървеше в обратна посока на главния салон, където очевидно имаше парти коктейл. Ако се съдеше по джиповете, вероятно тук беше губернаторът на Кентъки и Едуард можеше само да си представи какво обсъждат. Бизнеса с бърбън. Или пък набиране на средства за благотворителност. Училищата.
Сътън бе тясно свързана с почти всичко в щата.
Може би дори някога щеше да се кандидатира за губернатор.
Той със сигурност щеше да гласува за нея.
Влезе в огромната стая, огледа се и си спомни, че отдавна не е влизал в тази стая. Кога беше тук за последен път? Не можеше да си спомни… и докато оглеждаше жълтите копринени тапети, пролетно зелените завеси от дамаска, украсените с пискюли дивани и маслените платна на Сисле, Мане и Морисо, реши, че както и луксозните хотели, домовете на хората с благородно потекло притежават определена уникалност — никакво модерно изкуство, всичко е в изключителна хармония и много скъпо, никакви джунджурийки, само няколко семейни снимки в сребърни рамки.
— Това се казва изненада.
Едуард се обърна и за миг просто остана смълчан. Сътън носеше червена рокля и бе вдигнала тъмната си коса на кок, парфюмът й, както винаги, бе Мъст на „Картие“. Но имаше и още нещо — носеше рубините, които той й бе купил.
— Помня тези обеци — каза той тихо. — И тази шнола.
Една от дългите й ръце хвана меката част на ухото й.
— Все още ги харесвам.
— Все още ти отиват.
Прелестни бирмански скъпоценни камъни с невидимо закрепване от „Ван Клиф и Арпелс“.
Беше й купил комплекта, когато зае поста вицепрезидент на „Сътън Диети лъри Корпорейшън“.
— Какво е станало с глезена ти? — запита тя.
— Като се има предвид, че си в червено, сигурно тази вечер разговаряте за университета на Шарлмонт. — Университетът на Шарлмонт. Давайте „Орли“! Майната им на „Тигрите“! — Стипендии? Или разширение на стадиона.
31
Алфред Сисле, Едуар Мане и Берта Морисо — известни художници, представители на школата на импресионизма. — Бел.р.
32
„Ван Клиф и Арпелс“ (Van Cleef&Arpels) — луксозна френска марка, основана през 1906 г. Произвежда часовници, бижутерия и парфюми. — Бел.р.