— Значи не искаш да говориш за крака си.
— Изглеждаш… красива.
Сътън отново се заигра с обецата си и премести тежестта на тялото си върху другия крак. Роклята й вероятно бе от „Калвин Клайн“, от колекцията му висша мода, а не от конфекцията, линиите й бяха толкова чисти, толкова елегантни, че на фокус оставаше жената, която я носи, а не самата рокля.
Тя прочисти гърлото си.
— Не мога да си представя, че си дошъл да ме поздравиш.
— За какво? — запита той.
— Няма значение. Защо си тук?
— Имам нужда от теб за онази ипотека.
Тя изви вежди.
— О, нима. Това се казва смяна на приоритетите. Последния път, когато повдигнах въпроса, ми каза да скъсам документите.
— Имам номера, на който трябва да преведем парите.
— Какво се е променило?
— Къде да изпратя информацията за сметката?
Сътън скръсти ръце на гърди и присви очи.
— Чух за баща ти. По новините днес. Не знаех, че е извършил… Съжалявам, Едуард.
Той остави думите да увиснат във въздуха. Нямаше начин да разговаря за смъртта на баща си, с когото и да било, най-малко пък с нея. И в последвалата тишина той измери тялото й с поглед, спомни си какво е да я докосва, представи си как отново се доближава до нея и вдъхва аромата на косата й, на кожата й — само че този път щеше да знае, че наистина е тя.
Господи, искаше я гола и изпънала тяло пред него, само гладка кожа и стонове, докато тялото му покрива нейното.
— Едуард?
— Ще придвижиш ли договора? — настоя той.
— Понякога помага, когато хората разговарят.
— Тогава нека обсъдим къде да изпратиш десетте милиона.
Стъпки в коридора го накараха да обърне глава.
„И какво знаете вие?“, помисли си той, като видя губернатора.
Губернатор Дъгни Буун беше потомък на Даниел и притежаваше лице, което би трябвало да украсява двайсетдоларова банкнота. На четиридесет и седем, той имаше естествено тъмна коса, тяло във великолепна форма, поддържано с много часове игра на тенис, и безгрижната власт на човек, който току-що е спечелил втория си мандат чрез голяма изборна победа. Осемнайсет години беше женен за любовта си от гимназията, имаше три деца, а после изгуби съпругата си, починала от рак преди четири години.
Оттогава беше сам, поне доколкото знаеше обществеността.
Когато обаче погледна Сътън, не го направи като политик. Погледът му се задържа върху нея прекалено дълго — сякаш се наслаждаваше на това, което вижда.
— Значи това е среща — каза бавно и провлечено Едуард. — А другите са охрана. Колко романтично.
Буун го погледна и сякаш се стресна, погледна го втори път, като че ли не го беше познал.
Като потисна изненадата и без да покаже, че е шокиран, Буун се приближи с протегната ръка.
— Едуард. Не знаех, че си се завърнал в обществото. Съболезнованията ми за смъртта на баща ти.
— Само част от мен се е завърнала — Едуард пое протегната ръка само защото очите на Сътън мятаха мълнии към него. — Поздравления за победата ти през ноември. Отново.
— Има много работа, която трябва да се свърши — губернаторът погледна Сътън. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но персоналът се чуди дали искаш вечерята да се поднесе по-късно? Или може би да сложат още едни прибори. Предложих им услугите си да разбера.
— Той няма да остане…
— Няма да остана…
— Като стерео сте — губернаторът се усмихна. — Е. Ще ви оставя насаме. Радвам се, че те видях, Едуард.
Едуард кимна и не пропусна да забележи как другият мъж стисна ръката на Сътън, преди да ги остави.
— Нов приятел? — запита провлечено, когато останаха отново сами.
— Не е твоя работа.
— Това не означава „не“.
— Къде искаш да изпратя парите…
— Защо не отговориш на въпроса ми…
— Защото не искам.
— Значи е среща.
И двамата замълчаха, а въздухът между тях бе зареден с електричество, гняв, а и нещо определено еротично изпълваше пространството помежду им — поне от негова страна имаше сексуален компонент. Не можа да се сдържи. Погледът му се спусна по роклята й и той мислено я разсъблече, видя я гола в цялото й великолепие.
Само че тя заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше стабилен мъж, какъвто беше проклетият Дъгни с красивата му външност и властта, която притежаваше. Губернаторът бе човек, който щеше да застане до нея при всички случаи, щеше да издърпва стола й назад и да става, когато тя отива до тоалетната, за да положи нов слой червило на устните си. Щеше да й казва онова, което има нужда да чуе, но също и онова, което той иска да й каже. Щеше да й помага в бизнеса, а също и с баща й. И двамата щяха да постигнат велики неща за щата.
33
Даниел Буун (Daniel Boone), (1734–1820) — американски пионер, изследовател, национален герой на САЩ. — Бел.р.