И да…. проклетият Дъгни със сигурност щеше да се отнася добре с нея по начин, за който Едуард не искаше да мисли.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх.
— Относно ипотеката. Ще бъдат ли спазени условията. Няма причина да не бъдат спазени. Лихвата е добра, а и ти със сигурност имаш интерес към Ийстърли. В безопасност си.
— Какво те накара да промениш решението си?
— Това „да“ ли е?
Тя вдигна едното си елегантно рамо.
— Сделката е добра, а и имам парите в брой.
— Добре.
Чуваше се как спокойно й обяснява, че Лейн ще й изпрати съобщение с подробностите, но мислеше за това, че губернаторът я чака малко по-надолу по коридора, нетърпелив тя да се върне, да изглежда добре и да го изкушава не защото е лека жена, а защото бе толкова красива и умна, че никой мъж не можеше да не я забележи и да копнее за нея.
Какво знаете вие, Едуард бе завладян от импулса да отиде в другата стая и да извърши убийство, като удари губернатора по главата с някоя тежка лампа. Разбира се, той щеше междувременно да бъде застрелян, и то с право, но така щяха да се решат много проблеми.
— Парите ще бъдат там сутринта — каза тя. — До единайсет.
— Благодаря.
— Това ли е всичко?
— Десет милиона са много пари, да.
Едуард тръгна към вратата, но после се върна и застана пред Сътън.
— Внимавай с нашия губернатор. Политиците не са известни със скрупулите си.
— А ти си?
Той протегна ръка и погали устните й с палец.
— Не. Кажи ми нещо. Ще остане ли той през нощта?
Сътън отблъсна ръката му.
— Не че е твоя работа, но не, няма да остане.
— Мисля, че иска.
— Ти си луд. И престани.
— Защото признавам, че те намира за привлекателна ли? Защо това да е обида?
— Той е губернаторът на Кентъки.
— Като че ли това има значение? Пак е мъж.
Тя вирна брадичка и втренчи поглед над рамото му.
— Получи това, за което си дошъл. Знаеш пътя навън.
Понечи да го заобиколи, но той каза:
— Когато той се опита да те целуне в края на вечерта, спомни си, че съм те предупредил.
— О, ще си мисля за теб. Но не по този начин.
— Тогава си представяй, че аз те целувам.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Лейн крачеше из смълчаните стаи на Ийстърли. Тишината бе рядко явление тук. Когато на едно място са струпани над седемдесет човека и към това се прибави и персоналът на половин работен ден, както и половин дузина членове на семейството, обикновено все нещо става — на всички нива и по всяко време.
Не се виждаше дори икономът англичанин. Макар това да бе по-малко странно и повече добре дошло.
Навън нощта се спускаше, мракът обгръщаше земята и придаваше мекота на очертанията на необикновените дървета на Шарлмонт, правеше водите на реката да изглеждат пастелно сиво-черни.
Той провери телефона си и изруга, защото Едуард още не се бе обадил и за да облекчи напрежението, отвори френските прозорци и излезе на терасата, която гледаше към градината и реката долу. Отиде до далечния й край, по плочките обувките му издаваха остър звук, който извикваше у него желание да проклина.
Изглеждаше невероятно, че разкошът, който го обграждаше, внимателно отглежданите цветя в лехите, старите каменни статуи, плодовите дръвчета, къщата край басейна, великолепието на бизнес центъра… нищо вече не бе солидно като здрава скала. Нито вечно и непроменимо.
Замисли се за всичко, което се намираше в къщата — картините на старите майстори, обюсонските и персийските килими, кристалните полилеи „Бакара“, сребърните неща с марката на „Тифани“, „Кристофъл“ и дори „Пол Ривиър“, майсенския порцелан и за този от Лимож и Севър, чиниите с щемпела на „Ройъл Краун Дерби“ и за безбройните чаши „Уотърфорд“. После идваше ред на бижутата на майка му — толкова огромна колекция, че в сейфа, който бе с размерите на гардеробна стая, можеше да влезе човек.
В тези вещи бяха вложени около седемдесет или осемдесет милиона. И дори двойно на тази сума, ако се броят и картините — все пак притежаваха три документирано истински картини на Рембранд, благодарение на страстта към художника на бащата на майка им.
Проблемът? Нито едно от тези неща не беше пари в брой. И преди да се превърне в „зелено“, така да се каже, трябва да бъдат направени оценки, да се уредят търгове, а всичко това нямаше как да не стане публично достояние. Освен това трябваше да се плати процент на „Кристи“ или „Сотбис“. Може би можеха да ги разпродадат по-бързо на частни търгове, но това също изискваше да обявят фалит, а и щеше да отнеме време.
34
Пол Ривиър (на английски: Paul Revere), (21 декември 1734– 10 май 1818), е американски златар, един от първите индустриалци и патриоти на Американската революция. — Бел.р.