— Да приключим с това, става ли? Довърши каквото си започнал, може би ще ти трябва още седмица и после си свободен да си вървиш. Честна игра. Все едно никога не си бил тук. Оттам нататък ще поема аз.
— А ако си тръгна сега?
— Не мога да ти позволя. Съжалявам.
Джеф поклати глава, сякаш искаше да се събуди от лош сън.
— Истинският свят вече не работи така, Лейн. Сега не сме в петдесетте години на двайсети век. Хората като вас, Брадфордови, не могат да контролират нещата както някога. Не можеш да заровиш отговорността в задния двор само защото ти е неудобна или защото липсата на публичност е по-важна от закона. А колкото до мен? Не ме притискай. Не ме поставяй в такова положение.
— Ти не си единственият, който има информация — Лейн отиде до бюрото и взе флашката. — Не мисля, че професионалната ти репутация в Манхатън ще успее да преживее разкритията за хазарта, който организираше в колежа. Студенти от пет университета прекарваха стотици хиляди долари през теб и твоята система от букмейкъри и преди да си се впуснал в спор от типа на кой ще потъне, ще ти напомня, че начинанието беше незаконно и с такива размери, че самият ти няма как да не бъдеш опетнен.
— Майната ти.
— Нещата са такива, каквито са.
Джеф сведе за миг поглед към ръкавелите на деловата си риза. После отново поклати глава.
— Човече, ти си точно като баща си.
— Майната му дори и да съм.
— Ти ме изнудваш! Какво ти става по дяволите!?
— Става въпрос за оцеляване! Мислиш, че искам да правя това? Мислиш, че принуждавам един от най-старите си приятели да стои в гнездото на усойниците с мен? Баща ми щеше да се наслаждава на това — аз го мразя! Но как другояче се предполага да постъпя?
Джеф стана и извика в отговор.
— Извикай проклетите федерални! Бъди нормален вместо някакъв Тони Сопрано от Кентъки!
— Не мога — каза Лейн мрачно. — Съжалявам, но не мога. И съжалявам, но имам нужда от теб и съм в трагичната ситуация, така че съм готов да направя всичко по силите си, за да те задържа.
Джеф прониза с пръст изпълнения с напрежение въздух.
— Ако поемеш по този път, ти си задник. И това не се променя само защото се правиш на „бедния аз“.
— Щеше да направиш същото, ако беше в моето положение.
— Не, нямаше.
— Няма как да го знаеш. Повярвай ми. Неща като това променят всичко.
— Вече го каза — сряза го Джеф.
През ума му преминаха спомени за тях двамата в университета, по време на лекциите, на ваканциите, за които плащаше Лейн. Имаше игри на покер и шеги, жени и още жени — особено от страна на Лейн.
Никога не бе мислил, че Джеф ще продължи да е част от живота му. Но сега не разполагаше с достатъчно време, нито с достатъчно възможности и беше на дъното.
— Не съм като баща си — каза Лейн.
— Значи вашето семейство е склонно и към илюзии. Страшни гени имате, по дяволите, наистина забележителни гени.
— Това е телефонният указател на компанията. Ето го телефона. Хм…компютърът. Това е бюро. И… да, това е стол, — думите на Мак се изчерпиха и той огледа приемната на Старото място. Като че ли някой щеше да изскочи иззад някоя мебел и да му подаде спасително въже.
Съвършената Бет, както бе започнал да мисли за нея, само се засмя.
— Не се тревожи. Ще се ориентирам. Имам ли нужда от име и парола, за да вляза в системата? — на празния му поглед отвърна, като потупа с пръсти указателя. — Океееей, ще се обадя на отдела по информационни технологии и ще получа информацията. Освен ако от "Човешки ресурси“ вече не са наясно по въпроса.
Тя свали чантата си от рамото и я сложи под бюрото.
— Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко. Каза ли им вече, че съм наета?
— Аз…
— Точно така, какво ще кажеш да им изпратиш имейл? И че ще им се обадя, за да мога да задвижа всичко?
— Искам да знаеш, че въпреки изумителната некомпетентност, която демонстрирам в момента, съм наистина добър в много неща. И производството на бърбън е едно от тях.
Тя му се усмихна, а Мак откри, че я гледа в очите малко повече от необходимото. В червената блуза, черната пола и ниските обувки тя беше чиста, привлекателна и семпла.
— Е, добра съм в работата си — каза Бет. — Точно затова и ме нае. Така че ти се грижи за твоите си неща, а аз ще се грижа за моите и ще…
Вратата се отвори и влезе Лейн Болдуин. Изглеждаше така, сякаш бе претърпял автомобилна злополука, след която никой не се е погрижил за раните му: лицето му бе изопнато, косата му — пълна бъркотия, движенията — некоординирани.
35
„Семейство Сопрано“ е американски драматичен сериал, създаден от сценариста Дейвид Чейс. Тони Сопрано е лесно избухлив член на мафиотска организация, контролираща престъпните сделки в Ню Джърси. — Бел.р.