— Същият.
— Казвам се ЛаКийша Лок. Бизнес репортер съм за „Шарлмонт Куриер Джърнъл“. Питах се дали с вас можем да се срещнем някъде?
— За какво става въпрос?
— Пиша статия за това, че „Брадфорд Бърбън Къмпани“ сериозно е задлъжняла и е изправена пред възможен банкрут. Ще излезе утре сутринта. Реших, че може би ще искате да коментирате.
Лейн стисна челюсти, за да не изругае.
— Вижте, защо да искам да казвам каквото и да е?
— Е, разбирам, освен това е повече от очевидно, че състоянието на семейството ви е неразривно свързано с парите на компанията, нали?
— Аз не участвам в управлението на компанията.
— Казвате, че не знаете за някакви затруднения?
Лейн успя да запази гласа си спокоен.
— Къде сте? Ще дойда при вас.
Бараката за инструменти в семейното имение на Брадфордови бе по-скоро като самолетен хангар, отколкото като барака.
Разположена в задната част на имението, тя бе до паркинга за персонала и зад редицата къщички в стил петдесетте години на миналия век, които от десетилетия се използваха от слугите и работниците.
Лизи влезе вътре, където беше тъмно и миришеше на газ, ботушите й трополяха по мръсния бетонов под. Трактори, индустриални косачки, машини за торене и камиони бяха строени в редици, чисти отвън и с поддържани винаги в ред двигатели.
— Гари? Тук ли си?
Офисът на главния градинар беше в далечния ъгъл, вътре светеше, както се виждаше през прашното стъкло.
— Гари?
— Не съм там. Тук съм.
— Да?
Тя смени посоката и заобиколи една дробилка и разни приспособления за снегорин с размерите на стар автомобил тойота „Ярис“.
— О, господи, не вдигай това! — каза рязко.
Лизи забърза нататък, но Гари не й обърна внимание, вдигна от пода част от двигател и го остави върху работната маса. Този подвиг щеше да бъде внушителен при всякакви обстоятелства, особено като се имаше предвид, че човекът бе с трийсет години по-възрастен от нея. Но пък имаше телосложението на булдог, беше силен като вол и закален като стълб на ограда.
— Гърбът ти — измърмори тя.
— Добре е — отвърна той с провлечен южняшки говор. — От какво имаш нужда, мис Лизи?
Не я погледна, но това не означаваше, че не я харесва. Всъщност двамата се разбираха добре. Когато започна работа тук, тя се приготви за конфликт, който обаче никога не стана действителност — Гари се оказа сладка душичка под грубата си външност.
— Значи знаеш за часовете за бдение край ковчега — каза тя.
— Знам, да.
Тя седна върху работната маса, залюля крака и загледа как той сглобява частите с бързи и сигурни ръце. Не натрапваше на другите своята компетентност, такъв си беше той. Доколкото Лизи знаеше, беше започнал да работи на полето още дванайсетгодишен и оттогава не беше преставал. Не беше женен. Никога не ползваше почивни дни. Не пиеше. И живееше в една от къщичките.
Ръководеше тридесетината си подчинени със справедлива, но твърда ръка.
Всички познаваха зелената му военна униформа и всички го уважаваха.
— Трябва ли ти гаечният ключ?
— Да.
Тя му го подаде, взе го обратно, когато свърши с него, и му подаде следващия инструмент, без да я е молил.
— Както и да е — продължи тя. — Хората ще дойдат утре и просто искам да съм сигурна, че сутринта ще полеят тревата при входа, ще подрежат чемширите край пътя днес следобед, ако ние не успеем, и ще почистят стъпалата и вътрешния двор.
— Да, мис. Имаш ли нужда от нещо за задните градини?
— Мисля, че са в добра форма. Но двете с Грета ще огледаме всичко.
— Едно от момчетата ще полее тревата край басейна.
— Добре. Отвертка?
— Да.
Докато му подаваше и вземаше обратно инструментите, той запита:
— Вярно ли е за онова, което си намерила?
— Грета го намери. И да, вярно е.
Той не вдигна поглед от работата си, ръцете му с изпъкнали вени и дебели пръсти не преставаха да работят.
— Ха.
— Не знам, Гари. До онзи момент като всички други мислех, че е скочил от моста. Но вече не мисля така.
— Полицията дойде ли?
— Да. Двама детективи от отдел „Убийства“. Същите, които бяха тук заради смъртта на Розалинда. Разговарях малко с тях тази сутрин. Вероятно ще искат да разпитат и теб, и всеки, който е бил тук по времето на смъртта му.
— Тъжна работа.
— Много. Макар че не го харесвах.
Замисли се за четенето на завещанието. Господи, беше като сцена от стар филм, наследниците, събрани в луксозна стая, и изтъкнат адвокат изрежда клаузите с глас като на Чарлтън Хестън.
48
Чарлтън Хестън (на английски: Charlton Heston) е американски филмов, театрален и телевизионен актьор, роден през 1923 година, починал през 2008 година. — Бел.р.