— Новината е в нета — свиване на раменете. — Както и да е, поздравления и за двамата. Просто съм очарована.
— Амелия — сряза я Джин. — Какво е толкова очарователно, по дяволите?
Момичето завъртя телефона си и екранът светна като старомодна Лайт Брайт.
— Диамантите.
— Трудно ми е да оспоря това — измърмори Джин. — Но проявяваш грубост.
— Тази игра е нова за мен.
Джин посочи Ричард.
— Няма ли поне да поздравиш така, както трябва?
— Мога да видя приликата — каза Ричард. — Много си красива.
— Трябва ли да бъда поласкана? — Амелия наклони глава. — О, много благодаря. Много се радвам, че имам нещо общо с нея. Това е амбицията на живота ми — да бъда като майка си, когато порасна. А сега, ако ме извините, предпочитам виртуалната реалност с фалшивите диаманти пред това да съм близо до човек, който доброволно ще се ожени за нея. Желая ти късмет.
Амелия бе вън след секунда, но не защото тичаше.
Амелия не бягаше от нищо. Точно като баща си.
— Мисията завършена — каза Ричард, стана и отново отиде до бара. — Крушата не пада по-далеч от дървото, що се отнася до нея. И нека да бъда ясен, няма да ти напиша никакъв чек. Отмени приема, щом искаш, и ще сключим брак в общината. За мен няма значение.
Джин не откъсваше поглед от екрана, умът й препускаше. И все още гледаше в празното пространство, когато Ричард застана пред нея.
— Помни едно — каза той. — Имаш способността да бъдеш креативна в моменти като този. Мога ли да ти напомня, че не понасям неуважението и може би ще си спомниш какви ще бъдат последиците от всяка отправена ми обида.
„О, но ти харесва, болно копеле такова“, помисли си Джин с горчивина. — Наслаждаваш се на всяка минута.“
— Благодаря, Джон. Страхотно момче си.
Като чу гласа на Лейн, Лизи отмести поглед от празния хладилник. Той седеше до кръглата маса в кухнята в къщата й и говореше на отворения пред него лаптоп, смръщил вежди.
— Моля? — запита тя и затвори хладилника.
— Джон Ленгхе. Богът на зърното. Каза ми, че ще ми предостави цялата информация, с която разполага, за „WWB холдингс“. И ето я.
Той обърна екрана, а тя се наведе и хвърли поглед на имейла, който изглеждаше с обема на книга.
— О! Има доста имена.
— Сега трябва само да ги намерим — Лейн се облегна назад и изпъна ръце над главата си, а нещо изпука толкова силно, че тя трепна. — Заклевам се, това е като нямащо край пътешествие с влакче на ужасите — от онези, които не свършват и след като повърнеш.
Тя застана зад него и започна да масажира раменете му.
— Говори ли пак с репортерката?
— Да — отпусна рамене. — О, Господи, хубаво е.
— Толкова си напрегнат.
— Знам — издиша. — Да, говорих с нея. Ще публикува историята. Не мога да направя нищо, за да я спра. Трябва да е проговорил някой от вицепрезидентите. Защото тя знае дяволски много.
— Но как е възможно да я публикува. „Брадфорд Бърбън Къмпани“ не е публична компания. Не е ли нарушение на правото на поверителност?
— Няма такова, когато става въпрос за бизнес. И всичко ще е наред, ако спазва определени условия. Нещо като „според непотвърден източник“…
— И какво ще стане после?
— Не знам и наистина не мога да се тревожа за това. Всичко, което искам, е, утрешният ден вече да е свършил, а после следващата криза ще получи цялото ми внимание.
— Е, готови сме. С мистър Харис се погрижихме за всичко, а мис Аврора е готова в кухнята. Погрижихме се за тревата и градините. Утре сутрин ще приключим с последните приготовления. Всичко е готово за нашествието от хора. Колко се очакват?
— Хиляда може би. Поне толкова — о, ето. Дааа — главата му се наклони на другата страна и тя се възхити на линията на силния му врат. — Поне колкото бяха за обяда след дербито. Хората обожават да бъдат свидетели на падението. А след утрешната статия ще сме като заклано животно на тезгяха на месаря.
Лизи поклати глава.
— Помниш ли моята фантазия, в която оставяме зад гърба си всичко това?
Лейн се обърна и я взе в скута си. Отметна косата от лицето й и я погледна, а усмивката му почти стигаше до очите му.
— Да, о, да. Разкажи ми я отново.
Тя погали брадичката му, врата му, раменете му.
— Живеем във ферма някъде далеч. Прекарваш дните си като треньор по баскетбол. Аз садя цветя, които продаваме в града. Всяка вечер седим заедно на верандата и гледаме как слънцето залязва над царевичните стъбла. В събота ходим на пазара. Може би продавам разни неща. А може би ти продаваш. Купуваме си хранителни продукти от малък магазин, където смятат рагуто за чуждестранен деликатес, приготвям много супи през зимата и картофена салата през лятото.
50
Играчка, пусната на пазара през 1967 г. Състои се от лека кутия и малки цветни пластмасови щипки, които създават осветена картина. — Бел. пр.