Когато вече не можеше да диша, свали и проклетия шал. Под него шията й бе подпухнала, особено отдясно, където бяха най-големите синини.
Йогийско дишане… три части… просто… трябваше да си поеме дълбоко дъх…
— Джин?
Тя вдигна поглед към приятелката на Лейн… годеницата… каквато и да беше.
— Да — каза грубо тя.
— Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре — каза рязко Джин, но не успя да сдържи Шевния си тон. — Добре… съм.
— Хубаво. Само че виж, идва буря.
— Така ли? — Господи, имаше чувството, че е паднала в басейна и се дави. — Мислех, че е слънчево или… нещо подобно.
— Ще отида да ти донеса вода. Не мърдай оттам.
Джин искаше да започне спор, но усещаше езика си подут и наистина започна да й се вие свят.
Лизи се върна с голяма чаша лимонада.
— Изпий това.
Джин посегна да вземе чашата, но ръката й трепереше толкова силно, че нямаше начин да задържи каквото и да било.
— Чакай… нека ти помогна.
Лизи поднесе чашата до устните й и Джин отпи глътка. После още една. И още една.
— Не се тревожи — каза годеницата на Лейн. — Няма да те питам нищо.
— Благодаря — промълви Джин. — Наистина.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Едуард би могъл да прекара останалата част от посещението си, наблюдавайки как Сътън и майка му седят една до друга на онзи копринен диван. Противно на студената връзка между Лейн и жената, която ги бе родила, Едуард почти не изпитваше горчиви чувства към майка им, най-вече защото работата с баща му го бе накарала да изпитва уважение към нея заради всичко, което Малката В. Е., както я наричаха, е била принудена да търпи.
Защо да не потърсиш утеха в шишенцата с лекарства?
Особено ако са ти изневерявали, ако са ти се присмивали и не са те смятали за нещо по-ценно от ваза „Тифани“ в собствения ти дом.
И сега изглежда сестра му Джин щеше да падне в същия капан.
Сътън от друга страна… Сътън никога не би направила нещо подобно, никога не би сключила брак по сметка само за да си осигури специален начин на живот. Всъщност тя не се нуждаеше от мъж, който да определя коя е. Не, какъв бе нейният план за собствения й живот? Тя щеше да управлява международна корпорация.
Сякаш разбрала, че той мисли за нея, Сътън хвърли бърз поглед към Едуард, после отново обърна вниманието си към майка му.
Погледът му се задържа върху косата й, върху това как бе вдигната, откривайки шията и лицето. Обеците й бяха големи перли, окачени на блестящи диаманти, и обхванат за миг от неприязън, Едуард се замисли дали онзи противен Дагни не й ги бе подарил. Наистина подхождаха на бледосиния й костюм, но подобни безстрастни бижута не разкриваха истинската й красота.
Тя изглеждаше по-добре с рубините.
Неговите рубини.
Но независимо дали носеше съкровища от Ориента, или от Бирма, подарък от истински ухажор или от незначителна бележка под линия в любовния й живот, тя винаги бе пленително красива. Ето, вижте я — главен изпълнителен директор на „Сътън Дистилъри Корпорейшън“. И въпреки това бе достатъчно тактична и добре възпитана да говори внимателно с объркана и изгубена душа като майка му. Но когато приключеше посещението си тук? Щеше да се върне в лимузината си в своя син като лунна светлина върху снежно поле костюм и с вероятно неподарените от губернатора перли и щеше бързо да поднови работата със старшите си изпълнителни служители, с мениджърите по продажбите, може би с японския инвеститор, чиято любезна оферта да купи компанията, ще бъде отхвърлена с очарователно, но недвусмислено не.
Да, идвайки насам, бе чул по радиото, че тя поема ръководството на семейния бизнес. И този бизнес не би могъл да премине в по-добри ръце…
В приемната влезе някакъв мъж, погледна Едуард и приближи… въпреки неподдържаната му брада и износените дрехи, Едуард би познал брат си Максуел навсякъде. Но пък той имаше причина за това.
— Едуард — каза човекът сковано.
— Макс, изглеждаш добре, както винаги — отвърна сухо Едуард. — Но ще ме извиниш, трябва да тръгвам.
— Предай поздрави на Моуи.
— Разбира се.
Едуард заобиколи брат си и закуцука напред, за да влезе в приемната. Щеше да бъде наистина невъзпитано дори за задник като него да не поздрави майка си, преди да си тръгне.
Но нямаше представа какво ще й каже.
Сътън първа вдигна поглед, когато той приближи до дивана. После и майка му направи същото.
Докато той търсеше подходящите думи, майка му се усмихна красиво като дама от портрет на Томас Съли.