Отново замръзнах в позата на сърна, попаднала в светлината на фарове.
Доктор Мартинес ме погледна и се заслуша в гласовете.
— Сигурна съм, че всичко е наред, Макс — каза тя спокойно, — но защо все пак не влезеш тук за малко?
В коридора имаше малка врата, която водеше към медицинския склад. Вътре висяха няколко бели престилки. Мушнах се зад тях и се залепих за стената.
И да, усетих иронията, благодаря.
Доктор Мартинес угаси лампата и затвори вратата. Само двайсет секунди по-късно гласовете долетяха от кабинета за прегледи, в който бях допреди малко.
— Какво става тук? — попита тя гневно. — Това е лекарски кабинет!
— Извинете, госпожо — обади се глас, от който сякаш капеше мед.
Сърцето ми заби лудо.
— Докторе! — тросна се тя.
— Извинете, докторе — чу се и друг глас. Беше успокояващ, благ, помирителен. — Простете, че ви прекъсваме. Няма никакъв проблем. Идваме от местната полиция.
— Интересуват ни каквито и да било необичайности — каза първият глас. — Просто се застраховаме. Опасявам се, че не мога да ви кажа повече.
Опитваше се да й внуши, че това е свръхсекретна правителствена тайна. Може би аз бях тайната.
Настъпи мълчание. Дали гласовете им бяха подействали на доктор Мартинес? Нямаше да е за първи път. Господи…
Внезапно си спомних, че рентгеновата ми снимка виси на стъклото и запуших уста с ръка. Стомахът ми се сви. Вероятно в следващата минута щях да съм вкопчена в битка за живота си. Беше твърде тъмно, за да се огледам за подходящо оръжие. Мисли, мисли…
— Какви необичайности? — рече доктор Мартинес остро. — Двойна дъга? Бензин за по-малко от долар и петдесет? Диетична кола, която всъщност е вкусна?
Не се сдържах и се усмихнах. Беше просто страхотна. И явно беше имунизирана срещу Заличители, колкото и странно да звучеше това.
— Не — каза вторият глас след миг. — Необичайни хора, например. Непознати в квартала. Деца или тийнейджъри, които не са оттук или се държат подозрително. Дори необичайни животни.
— Аз съм ветеринарен хирург — каза доктор Мартинес с режещ глас. — Ако трябва да съм искрена, обикновено не разглеждам собствениците на пациентите си. И не съм виждала непознати наоколо. Колкото до необичайни животни, миналата седмица ми доведоха една крава с двурога матка. Носеше по едно здраво теленце във всяко от разклоненията. Това достатъчно ли ви е?
Мълчание. Не бих искала да съм срещу нея, когато е ядосана.
— Хм… — обади се първият глас.
— Извинете, господа, но тази клиника има нужда от ръководителя си. — Думите й падаха като ледени висулки. — Изходът е през тази врата.
— Ако все пак видите или чуете нещо необичайно, обадете се на този номер. Благодарим Ви за отделеното време. И извинете за безпокойството.
Тежките стъпки се отдалечиха. След минута чух входната врата да се затръшва.
— Ако тези двамата се появят отново, извикай полицията — каза доктор Мартинес на рецепционистката.
Върна се при мен, отвори склада и се вгледа сериозно в лицето ми.
— Тези мъже носят неприятности — каза. — Права ли съм?
Кимнах.
— По-добре да си тръгна още сега.
Тя поклати глава.
— Утре сутринта не е толкова далеч. Ще си починеш още една нощ. Обещай ми.
Отворих уста, за да се възпротивя, но от устните ми се отрони друго.
— Добре, обещавам.
43
— Ръч, казвам ти за последен път — откажи се. Това е лоша идея — рече Зъба. — Ужасна идея!
Вътре в себе си Ръч не можеше да повярва, че той все още беше с нея. Няколко пъти беше заплашил, че ще я остави, но когато разбра, че не може да я вразуми, потъна в мрачно мълчание.
Намираха се в края на квартал, заселен с каравани12. Ръч си беше спомнила адреса, а Типиско беше доста малък и не беше трудно да го намерят. Нямаше представа какви бяха очакванията й, но определено не включваха нещо подобно.
Кварталът се състоеше от виещи се редици каравани, в началото на повечето от които стояха паянтови дървени табелки с имена от типа на „Роудрънър Лейн“ или „Сегуро Стрийт“.
— Хайде — обади се Зъба тихо. — Ето го и Чапарал корт13.
Запровираха се между храстите лавровишна, чворести хвойни, изоставени кухненски уреди и останки от коли, с които беше осеян кварталът. Тук нямаше спретнати бели оградки.
Наблюдателната Ръч забеляза номера 4625 на последната каравана в редицата. Преглътна. Може би ето там бяха родителите й. Подритна няколко кутии от спрей и двамата със Зъба приклекнаха до една изоставена, издраскана с графити кола.
12
В САЩ много бедни хора живеят за постоянно в каравани и подобни квартали се смятат за доста пропаднало място — Бел. прев.
13
Roadrunner Lane, Seguro Street, Chaparral Court (англ., исп.) — „Скитническата алея“, „Безопасната улица“, „Сокак Храсталак“ — Бел. прев.