Трябваше ни някаква информационна система — например компютър, в който да проникнем. Загледах се в един от двата големи мраморни лъва пред сградата. Много претенциозно.
Мигнах и лъвовете станаха четири, сякаш образите им се наложиха един върху друг. Зверовете заиграха пред очите ми, а аз разтърсих глава. Мигнах повторно и всичко отново стана нормално. Усетих тежест в гърдите си — мозъкът ми отново отказваше.
— Е, какво ще правим? — попита Иги.
Да, водачо. Води.
Скована от притеснение, че главата ми може да избухне всеки момент, се зачудих мога ли някак да отложа отговора си. Вдигнах поглед към сградата пред нас. Имаше си име. И то беше „Обществена библиотека по хуманитарни и социални науки — Ню Йорк“. Аха. Библиотека.
Кимнах към сградата.
— Ще започнем оттук — рекох делово и плеснах два пъти с ръце като знак към малките да стават. — Предполагам, че вътре ще имат компютри, бази данни…
Краят на изречението увисна недовършено, а аз тръгнах целенасочено нагоре по стълбите. Ръч, Гази и Ейнджъл ме последваха.
— Как го прави? — чух Зъба да пита Иги.
81
Вътре в библиотеката беше страхотно. Никой от нас не беше попадал на подобно място, така че се оглеждахме като прости селянчета — каквито и бяхме.
— Мога ли да ви помогна? — рече един млад мъж, седнал зад полиран дървен плот. Погледът му беше леко неодобрителен, но явно нямаше намерение да изтръгне гръкляна на някой от нас, затова реших, че не е Заличител.
— Да — пристъпих напред.
Опитах се да си придам сериозен обигран вид — доколкото беше възможно за четиринайсетгодишен мутант, който никога не е попадал в библиотека.
— Бих желала да потърся информация за един институт, който, мисля, е в Ню Йорк — засиях насреща му с наистина лъчезарна усмивка и той премигна. — За съжаление, не знам цялото му име, нито къде точно в града се намира. Мога ли да ползвам някакъв компютър за подобна справка? Или някаква база данни?
Мъжът ни огледа един по един. Ейнджъл пристъпи до мен, хвана ме за ръка и му се усмихна сладко като… ами, да, като същинско ангелче22.
— На четвъртия етаж — каза мъжът след кратка пауза. — В залата до главната читалня има компютри. Безплатни са, но трябва да се запишете.
— Благодаря ви много — отвърнах и отново се усмихнах.
Изнесохме се към асансьорите.
Газопровода натисна четворката.
— Каква омайница само — обади се Зъба, без да ме поглежда.
— Моля?
Не разбрах какъв беше проблемът, но той не каза нищо повече.
Понесохме се нагоре, въпреки че усещането в тясното пространство не беше приятно. Когато вратите на четвъртия етаж се отвориха, по челото ми беше избила пот. Изскочихме навън, сякаш бяхме под налягане.
На мига намерихме дълга маса с компютри и инструкции как да търсим в интернет. Трябваше единствено да се запишем на пропуска. Подписах се със замах като „Ела Мартинес“, а служителят ми се усмихна.
И това беше последното лъчезарно нещо в следващия час и половина. Двамата със Зъба опитахме каквито варианти се сетихме и открихме милион институти — както в Манхатън, така и в целия щат Ню Йорк, — но никой от тях не даваше признаци да е нашият. Личният ми фаворит? Институт за реализиране на вътрешния потенциал на вашия домашен любимец. Ако някой може да ми обясни що за чудо е това, нека ми пише.
Ейнджъл беше легнала в краката ни под масата и си мърмореше тихичко. Ръч и Газопровода играеха на бесеница на парче хартия. От време на време избухваха спорове, тъй като и двамата не можеха да напишат правилно и собственото си име.
Иги беше седнал неподвижно. Знаех, че се ослушва за всеки шепот, всяко проскърцване на стол, всяко прошумоляване на плат в залата, и изгражда невидима карта на заобикалящата го среда.
Въведох поредната инструкция за търсене, след което за мой потрес образът на екрана на компютъра се разкриви и блокира. През него се заниза поредица оранжеви букви: грешка, грешка, грешка. Накрая екранът угасна и се изключи.
— И без това скоро ще затварят — каза Зъба.
— Не може ли да преспим тук? — рече Иги предпазливо. — Толкова е тихо. Харесва ми.
— Ами, не мисля — отвърнах аз и се огледах.
Не бях усетила, че повечето хора си бяха тръгнали — бяхме сами в залата. С изключение на една охранителка в униформа, която тъкмо ни беше видяла. Запъти се към нас, но нещо в нея, в съвършено овладяната й походка, включи вътрешния ми сигнал за тревога.
— Да се разделим — промърморих и издърпах Иги от стола му.