Страхотно. Щяхме да се справим за не повече от хиляда години.
Бях смачкана от умора. Освен това имах брутална цицина от удара в плочките. Все едно си нямах достатъчно проблеми с главата напоследък.
Безмълвно вдигнах левия си юмрук. Зъба сложи своя отгоре, после Иги и Ръч го последваха. Гази се пресегна и успя да стигне. Ейнджъл се наведе и сложи юмручето си върху това на Гази, а после и лапата на Селесте върху него. Чух, че Гази изпусна въздуха си. Отнякъде. Потупахме ръце, след което се настанихме удобно по дебелите клони. Ейнджъл беше точно над мен — стъпалото й беше увиснало и докосваше коляното ми. Нагласи Селесте стабилно до ствола. Стана ми мило.
Вечерният въздух ме унесе. Последната ми мисъл беше, че съм благодарна, че ще прекараме заедно поне още една нощ в безопасност.
96
— Незаконно е да се катерите по дърветата в Сентръл парк — пропищя тънък, но доста силен глас.
Отворих очи и на мига срещнах тези на Зъба. Погледнахме надолу.
Под дървото имаше черно-бяла кола с включени полицейски сирени. Явно в Ню Йорк си нямаха други престъпления и се занимаваха с групичка деца, приютили се в дърветата.
— Как изобщо са разбрали, че сме тук? — измърмори Газопровода. — Кой би погледнал нагоре в дървото?
Униформена полицайка говореше по мегафона на колата.
— Незаконно е да се катерите по дърветата в Сентръл парк — повтори тя. — Моля, слезте веднага.
Измучах. Налагаше се да се изтътрузим тромаво по стъблото, вместо просто да скочим и да кацнем по зашеметяващия си мутантски начин.
— Слушайте, банда — започнах аз. — Слизаме. И се стараем да изглеждаме нормални. Щом стигнем земята, ще се опитаме да избягаме. Ако се разделим, среща на ъгъла на Петдесет и четвърта улица и Пето авеню. Comprende26?
Кимнаха. Зъба тръгна надолу първи, следван от Иги, който внимателно опипваше пътя си. За възрастта си бяха изключително пъргави — като катерици.
Ейнджъл тръгна трета, после Ръч, Гази и аз последна.
— Навсякъде има табели, на които ясно пише, че катеренето по дърветата е забранено — започна надуто другият полицай.
Започнахме да отстъпваме внимателно, като се стараехме да изглеждаме неподвижни.
— Избягали сте от къщи ли? — попита полицайката. — Ще ви вземем с нас. Може да се обадите по телефона на вашите.
Хм, госпожо, това надали ще се получи…
Появи се още една полицейска кола с още двама полицаи. Радиостанцията изпращя и полицайката я вдигна, за да отговори.
— Сега! — прошепнах и шестимата побягнахме с всички сили.
— Селесте! — чух гласа на Ейнджъл.
Обърнах се — беше изпуснала мечето и тичаше назад към него. Двама полицаи също.
— Не! — изкрещях, стиснах я за ръка и я дръпнах след мен.
Тя се заинати, запъна пети в земята и опита да разтвори пръстите ми. Взех я в ръце и се втурнах напред. Когато настигнах Зъба, я дадох на него.
Погледнах през рамо. Полицайката държеше мечето в ръце и гледаше след нас. Останалите се качваха по колите. Точно преди да завия зад ъгъла, видях едно високо ченге да влиза в автомобила си. Стиснах очи два пъти, а сърцето ми направо спря. Това беше Джеб. Дали? Поклатих глава и се втурнах след останалите.
— Селесте! — плачеше Ейнджъл и протягаше ръце през рамото на Зъба. — Селесте!
Звучеше покъртително. Страшно ми беше мъчно, че се наложи да оставим играчката й, но ако трябваше да избирам между Ейнджъл и Селесте, щях да избера нея без колебание. Дори и с риск да ме намразеше.
— Ще ти купя друго! — обещах задъхано, опитвайки се да не изоставам от Зъба.
— Не искам друго! — изви тя, обви врата му с ръце и се разплака.
— Измъкнахме ли им се? — викна Газопровода през рамо. Погледнах зад себе си. Две полицейски коли с надути сирени се промушваха в трафика след нас.
— Не!
Наведох глава и ускорих крачка.
Понякога имах чувството, че никога нямаше да живеем на свобода и в безопасност. Никога, нито за миг. Макар че май като цяло нямаше да живеем още дълго.
97
Тръгнахме на югоизток. Излязохме от парка с надеждата да ни изгубят сред безкрайния поток от хора по улиците.
Зъба пусна Ейнджъл на земята и тя послушно тръгна с нас. Бялото й личице беше мокро от сълзите. Чувствах се наистина ужасно за Селесте. Иги тичаше до мен — беше протегнал ръка и леко ме докосваше. Не изоставаше и не се отделяше от нас. На моменти забравях, че не вижда. Пресякохме Петдесет и четвърта улица, а полицията все още бе по петите ни.