— Влизай. Отворено е. — Влязохме в просторното пусто помещение. — Кажи сега, ченге, какво ти трябва.
— Търся една циганка гледачка на име Мадам Зора. Разбрах, че сте работили за нея в началото на четирийсетте години.
— Първо ще ти кажа, ченге, че нито беше циганка, нито се казваше Зора. Аз съм от малкото, които знаеха, че е дъщеря на един баровец от Ню Йорк.
Магаре да ме беше ритнало, щеше да ми се стори погалване с ангелско крило в сравнение с шока, който усетих при тези думи. Трябваше ми известно време, за да мога да попитам стареца:
— А знаете ли истинското й име?
— Че ти да не ме мислиш за изтресен! Аз знаех всичко за нея. Казваше се Меги Крузмарк и баща й имаше повече кораби, отколкото е английската флота.
— Кога я видяхте за последен път?
— През пролетта на четирийсет и втора. Вдигна си дърмите, без дума да каже. Аз увиснах тука като захвърлен парцал.
— А случвало ли ви се е да видите с нея и един певец на име Джони Фейвърит?
— Случвало се е, разбира се. Все заедно ходеха. Тя не можеше да се отлепи от него.
— Нещо да е говорила за него и вие да сте го запомнили?
— Мощ.
— Какво?
— Казваше, че имал мощ.
— Това ли е всичко?
— Как да ти кажа, аз много не надавах ухо. За мен всичко това си беше вятър и мъгла. Не съм го взимал насериозно — Болц се прокашля. — Виж, с нея беше друго. Тя вярваше.
— А Фейвърит?
— И той. По очите му личеше.
— След това не сте ли виждали никой от двамата?
— Никога. Ако стават такива неща, той сигурно е отлетял на луната, яхнал метла. А и тя. Зло да ги забрави.
— А да сте чували за един черен пианист на име Тутс Суит?
— Не.
— Не можете ли да си спомните нещо друго?
Болц се изхрачи на пода между краката си.
— Минали работи. Всичко това е умряло и погребано.
23.
Тутс Суит бе почетен на трета страница на „Дейли Нюз“. Не се споменаваше точно как е настъпила смъртта, говореше се само за диващината на вуду ритуалите. Имаше снимки на кървавите рисунки по стената над леглото и на Тутс пред пианото. Трупът бил открит от китариста на триото, който минавал да вземе шефа си за работа. Пуснали го след рутинен разпит. Полицията не подозираше никого, макар в цял Харлем да се знаело, че Тутс отдавна е в една вуду секта.
Изчетох статията сутринта в метрото, бях оставил колата на един паркинг до дома. Първо се отбих в Националната библиотека, където след известно налучкване успях да обясня, че ми е нужен телефонният указател на Париж. Открих една М. Крузмарк на улица „Нотр Дам де Шан“ и си записах номера.
Беше почти обед, когато влязох в агенцията. Първо прегледах пощата — имаше чек за 500 долара, издаден от кабинета за юридически консултации „Макинтош, Уайнсеп и Спай“.
След това двайсет минути напразно се опитвах да вляза във връзка с Маргарет Крузмарк в Париж. Позвъних на Хърман Уайнсеп и му благодарих за чека. Той ме попита дали напредвам с издирването. Отговорих му, че всичко е наред и поисках среща с господин Сайфер. Уайнсеп каза, че щял да се вижда по работа с него същия следобед и с удоволствия ще му предаде молбата ми. Благодарих му, разменихме си цветя и рози и приключихме.
Тъкмо се опитвах да навлека палтото си, борейки се с усукания ръкав, когато телефонът иззвъня. Едва на третия път успях да вдигна слушалката. Беше Епифани Праудфут. Говореше задъхано.
— Трябва веднага да се видя с вас.
— По какъв повод?
— Не е за телефона.
— Къде сте?
— В магазина.
— Добре. Не бързайте. Аз излизам да хапна нещо. Чакам ви в агенцията си в един и петнайсет. Знаете ли къде се намира?
— Нали ми дадохте картичката си.
— Чудесно! Дотогава.
Тя затвори, без да каже довиждане.
Преди да тръгна, прибрах чека от Уайнсеп в касата. Бях на колене пред отворената каса, когато чух, че вратата на чакалнята се отваря. Клиентите винаги са добре дошли, затова и под името на агенцията пише ЗАПОВЯДАЙТЕ. Клиентите обаче обикновено чукат. Когато някой влиза направо, това са или ченгетата, или неприятностите. Често и двете.
Този път беше цивилно ченге, облечено в смачкано сиво габардинено пардесю и кафяви панталони с раздърпани от чепиците маншети, които особено отиваха на белите му спортни чорапки.
— Вие ли сте Анджел? — излая ченгето.
— Аз съм.
— Аз пък съм лейтенант Стърн. Това е моят колега, сержант Деймос1
Той кимна към отворената врата, на чийто праг стоеше един квадратен с осанката на докер.
— Какво мога да направя за вас, господа.
— Да отговорите на един-два въпроса.
— С най-голяма радост. Тъкмо се канех да изляза да хапна нещо. Ще ми направите ли удоволствието да споделите трапезата ми?