— Дойдоха двама — каза той съвсем бавно, сякаш изтръгваше думите от далечното минало и ги прекарваше през ситото на угризенията. — Мъж и жена. Беше по тъмно и жената стоя през цялото време в колата. Не я видях изобщо. Мъжа го познавах. Бях го виждал няколко пъти преди това. Той уреди всичко.
— Как се казваше?
— Едуард Кели, поне така твърдеше. Нямаше как да разбера дали това е истинското му име.
Записах си в тефтерчето.
— Казахте, че той е уредил всичко. Какво означава това? Какво ви предложи в замяна на Лийблинг?
— Пари — докторът изплю думата, сякаш беше късче гнило месо. — Нали всеки човек си има цена? Поне аз си имах моята. Този Кели се яви един прекрасен ден и ми предложи пари.
— Колко?
— Двайсет и пет хиляди долара. Може и да не е голяма сума днес, но тогава, по време на войната, ми се стори огромна.
— О, и днес може да ти завърти главата. Какво точно искаше Кели срещу тези пари?
— Можете и сам да се досетите… Да пусна Джонатан Лийблинг, без да регистрирам заминаването му. Да унищожа всички доказателства за излекуването му. И най-вече: да поддържам версията, че още се намира в клиниката „Ема Харвист“.
— И вие го направихте?
— Не беше трудно. Освен този Кели и импресариото — или може би беше менажер, не знам точно — никой не посещаваше Лийблинг.
— Как се казваше импресариото?
— Струва ми се, Вагнер. Забравил съм първото му име.
— И той ли беше в комбина с Кели?
— Не, доколкото си спомням. Никога не съм ги виждал заедно, а и сякаш не знаеше за заминаването на Лийблинг. Обаждаше се по телефона през два-три месеца, за да разбере дали състоянието на Лийблинг се подобрява, но сам никога не се яви, за да го види. После престана и да се обажда.
— А в клиниката? Администрацията не се ли усъмни, че липсва един болен?
— Нямаше причини да се усъмни. Поддържах досието му в ред и всеки месец пълномощниците на Лийблинг изпращаха чек, за да заплатят престоя му. Щом сметките са в ред, никой за нищо не пита. Измислих някаква история, за да отклоня любопитството на санитарите, но тяхното внимание и без това бе изцяло погълнато от други болни, така че особени затруднения не съм имал. Както ви казах, при него никой не идваше. От един момент насетне трябваше просто на всеки шест месеца да попълвам клетвена декларация, чийто формуляр пристигаше като по часовник. Изпращаше го някакво нюйоркско бюро за юридически консултации.
— „Макинтош, Уайнсеп и Спай“?
— Да — доктор Фаулър вдигна към мен погаснал поглед. — Парите не бяха за мен, държа да ви го кажа. По онова време жена ми Алис беше още жива. Имаше карциноиден синдром и се нуждаеше от операция, която не бях в състояние да платя. Сумата ми позволи да направя това за нея и да я отведа на Бахамските острови. Но тя умря въпреки всичко. Не можа и една година да поживее. Парите са безсилни срещу болестта. Дори всичките пари на света…
— Говорете ми за Джонатан Лийблинг.
— Какво искате да знаете?
— Каквото и да е, всякакви дребни подробности, навиците му, любимите му занимания, как обичаше бифтека си: препечен или кървящ. Какви му бяха очите.
— Вече не си спомням за всичко това.
— Разкажете ми каквото си спомняте. Да започнем с физическото му описание.
— Нищо не мога да ви кажа. Нямам никаква представа как е изглеждал.
— Не ме пързаляйте, докторе.
Наведох се напред и отблизо издухах облак дим в сълзящите му очи.
— Истината ви казах. Младият Лийблинг пристигна при нас след сериозна фациална интервенция.
— Пластична хирургия, така ли?
— Да. През цялото време на престоя главата му бе омотана с превръзки. Не съм присъствал на смяната им, затова никога не съм виждал лицето му.
— Знам защо му викат пластична хирургия — казах аз, попипвайки разплескания си като картоф нос.
Докторът ме разгледа с професионално око.
— Восък?
— Спомен от войната. Две години нямаше грешка. Шефът ми ме покани във вилата си на морето в Барнигат, Джърси. Беше август и един ден заспах на плажа. Когато се събудих, всичко се беше стопило отвътре.
— Да, вече не се използва восък.
— И на мен така ми казаха. — Изправих се и се облегнах на масата. — Поговорете ми за Едуард Кели.
— Много години минаха. Хората се променят.
— Колко години? Кога точно Лийблинг излезе от клиниката?
— През четирийсет и трета или четирийсет и четвърта. Войната още не беше свършила. Не мога точно да си спомня.
— Пак ли пристъп на амнезия?
— Повече от петнайсет години са минали. Какво искате от мен?
— Истината, докторе?
Старецът започваше да ми лази по нервите.
— Казах ви истината, доколкото си я спомням.