Ето още един от любимите доводи на философията: нищо няма значение, понеже май-много след сто години нас няма да ни има на тоя свят. А това, което всъщност ни е необходимо, е философия, която би била в състояние да ни подкрепя, докато сме живи. Никак не ме тревожи стогодишния ми юбилей; тревожи ме предстоящото плащане на сметките. Ако всички събирачи на подоходния данък, критици, инспектори от газовата компания и тям подобни се махнат и ме оставят на мира, сам бих станал философ. Аз съм готов да повярвам, че всичко на тоя свят е празна работа, но те не са готови. Заплашват ме, че ще прекъснат газа и говорят за призоваване в съда. Аз ги убеждавам, че след сто години всичко това ще ни бъде съвсем безразлично, но те отговарят, че ставало дума не за следващото столетие, а за сметката за миналогодишния април. Не искат и да чуят за моя демон — той не ги интересува. Честно казано, малко ме радва, че след сто години, както твърдят философите, аз ще бъда мъртъв. Повече ме топли надеждата, че те ще умрат. Освен това за сто години някои неща могат да се променят за добро.
Възможно е и да не пожелая да умра. Виж, ако зная, че ще умра утре, преди те да успеят да изпълнят заплахата си и да прекъснат газа или водата, преди да ми връчат призовката, с която ме плашат, може би — не съм съвсем сигурен — бих се радвал, че така сполучливо съм ги изиграл.
Жената на един престъпник отишла една вечер при него в затвора и видяла, че яде печено сирене.
— Какво лекомислие, Едуард, да ядеш вечер сирене — укорила го любещата съпруга. — Много добре знаеш, че това е вредно за теб. Утре целият ден ще се оплакваш от черния дроб.
— Хич няма да се сетя за такова нещо — прекъснал я Едуард, — не съм толкова лекомислен, както ти смяташ. Утре ще ме обесят, и то на разсъмване.
У Марк Аврелий има редове, които винаги ме объркваха, преди да разбера в какво е работата. В бележка под линия е казано, че смисълът им не е ясен. Това го знаех и без бележката. Опитайте се да обясните за какво става дума там! Възможно е тези редове да са пълни със смисъл; възможно е и нищо да не означават. Мнозинството изследователи се придържа към второто, а малцинството твърди, че в тях има смисъл, но той едва ли някога ще бъде разгадан. Моето мнение е, че Марк Аврелий просто е преживял един чудесен ден. Върнал се е у дома много доволен от себе си, без сам да знае защо.
— Трябва още сега да запиша това — си е казал той, — докато го помня. Струвало му се, че никой никога не е казвал нещо по-забележително.
Възможно е дори да е пролял няколко сълзи, размишлявайки за добрите си деяния, и после неусетно да е заспал. На сутринта е забравил всичко, а написаното е останало по погрешка в книгата. Мисля, че това е единственото правдоподобно обяснение и то ме утешава.
Никой не може да бъде философ по всяко време.
Философията ни учи как да носим своя кръст, което повечето хора успяват да вършат и без нейната помощ. Марк Аврелий е бил император на Рим, а Диоген е живял като ерген и не е плащал за квартирата си. На мен ми е нужна философията на женения банков чиновник със седмична заплата от трийсет шилинга и на ратая, който издържа осемчленно семейство с не винаги сигурното възнаграждение от дванайсет шилинга. Бедите на Марк Аврелий са били преди всичко чужди беди.
Как боговете би трябвало да се отнасят към подоходния данък
— Страхувам се, че се налага да се увеличат данъците — често трябва да е казвал с въздишка Марк Аврелий, — но в края на краищата какво представляват данъците? Дреболия, която е одобрена от Зевс и е в пълно съгласие с човешката природа. Моят демон ми казва, че данъците нямат всъщност каквото и да било значение.
Главата на семейството обаче, който е трябвало да плаща тия данъци, сигурно не е намирал утеха във философията, когато не са му оставали пари за сандали на децата, а съпругата е искала нова дреха, с която няма да я е срам да се покаже в амфитеатъра (та това е единственото й развлечение в живота — да гледа как лъвът разкъсва някой християнин, — а ето че сега децата трябва да отидат без нея).
— Колко са досадни тия варвари — е бил готов да възкликне Марк Аврелий, забравил за миг философията, — защо палят домовете и лишават от покрив бедняците, защо вдигат копия срещу младенци и отвличат в робство деца? Защо не се държат прилично?
В края на краищата обаче философията взема връх над минутната му слабост.
— Глупаво е да се възмущавам от тях — сам се убеждава той. — Човек не бива да се сърди на смокиновото дърво, че ражда смокини, или на краставицата — че е горчива. Как да се държат варварите, ако не варварски?
И на Марк Аврелий не му е оставало нищо друго, освен да избие варварите и след това да им прости. Всички сме готови да простим прегрешенията на ближния си, след като сме си видели сметките. В малко швейцарско селце, до училищната ограда, видях веднъж едно момиче, което плачеше горчиво, отпуснало глава в ръцете си. Попитах го какво се е случило. Като хлипаше, то ми обясни, че неин съученик, момче на същата възраст, й грабнал от главата шапката и сега играел с нея на футбол от другата страна на оградата. Опитах се да го утеша с философски доводи. Обясних му, че момчетата са си момчета и че е напразно да се очаква от тях в тая възраст почтително отношение към дамските шапки, защото това не е присъщо на тяхната природа. Но философията беше чужда за момичето. То ми отговори, че той бил отвратително момче и затова го ненавиждала. Оказа се, че това била най-любимата й шапка. В този момент момчето надникна зад ъгъла. Протегна ръка, за да й подаде шапката, но момичето дори не го погледна. Реших, че инцидентът е приключен и продължих пътя си. След няколко крачки се обърнах, за да видя как е свършила работата. Леко смутено, момчето пристъпваше все по-близо, но момичето продължаваше да плаче, отпуснало глава в ръцете си.